Показват се публикациите с етикет Животът. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Животът. Показване на всички публикации
Ще познаете ли актьорите повече от 20 години след началото на сериала?

„Спешно отделение“ е американски медицински сериал, създаден от писателя сценарист Майкъл Крайтън. Продукцията проследява събитията в спешното отделение на измислена окръжна болница в Община Куук, Чикаго. Сериалът се излъчва по телевизия NBC в продължение на 15 сезона и е носител на наградите "Еми" и "Златен глобус".






Той бе изключителна за времето си продукция, която ни позволи да станем част от историите както на пациентите, така и на лекарския екип.

Сигурни сме, че си спомняте някои от сцените, но ще познаете ли актьорите след толкова години?  

Аржентинецът с болезнени признания за семейството, Барса и живота си.

Звездата на Барселона Лионел Меси буквално взриви света с решението да остане в клуба. Това той направи в разтърсващо интервю за испанския сайт Goal.com

Меси разказа много лични неща за живота си, семейството и Барса. Какво е накарало аржентинецът да напусне, както и подробности за всички лъжи на президента на "каталунците" Хосеп Мария Бартомеу разберете в цялото му интервю: 

- Защо реши, че е време да нарушиш мълчанието си?

-Защото след загубата в Лисабон беше много трудно. Знаехме, че ще имаме много тежък съперник, но не знаехме, че всичко ще завърши по този начин. Не исках да казвам нищо тогава, защото самото поражение беше тежко за всички. Исках да отмине малко време и след това да изляза и да разкажа всичко.

- Защо каза на Барселона, че искаш да напуснеш?

- Казах на клуба, най-вече на президента, че искам да си тръгна. Казвах го цяла година. Той вярваше, че е време за нова стъпка. Аз вярвах, че имаме нужда от нови млади играчи, нови хора и реших, че моето време в Барселона е изтекло. Винаги съм казвал, че искам да приключа кариерата си в Барселона. Но годината беше много тежка за мен и настъпи време, в което исках да преследвам други цели и възможности.

Страдах много по време на тренировки, по време на мачове и в съблекалнята. Решението ми не дойде след загубата от Байерн. Решението беше взето много преди това. Казах на президента и той ми каза, че след края на сезона мога да си тръгна. В крайна сметка, той не спази обещанието си.- Чувствал ли си се самотен?

- „Не.. не съм се чувствал самотен. Винаги съм имал близки около мен. Това е достатъчно, за да ме поддържа. Но се почувствах наранен от това, което чух от хората – от журналисти, от хора, които се съмняват във вярността ми към Барселона и казваха неща, които не смятам, че заслужавам. Също така това време ми позволи да видя кой какъв е. В света на футбола има много фалшиви хора. Това, което стана, ми позволи да видя фалшивите хора, които смятах за мои приближени. Заболя ме, когато се усъмниха в любовта ми към Барселона. Независимо дали оставам, или си тръгвам, любовта ми към Барселона няма да се промени.

- Всичко беше казано – факторът „пари“, приятелите на Меси. Какво те заболя най-много след 20 години, в които защитаваше цветовете на Барса?- По малко от всичко... Приятелите на Меси, парите... много неща, които бяха казани, ме заболя от тях. Винаги съм поставял клуба над всичко. Имах възможността да си тръгна много пъти. Парите? Всяка година можех да си тръгна и да печеля много повече в сравнение с това, което взимам в Барселона. Винаги съм казвал, че тук се чувствам у дома и точно и така се чувствах. Трудно е да намериш някъде, където да се чувстваш по-добре. Но имах усещането, че имам нужда от промяна. От нови цели и нови неща.

- В крайна сметка, трудно е да се откажеш от 20 години, един цял живот, в Барселона. Това може би натежава повече при това решение. Защото разбирам, че все пак ще останеш в Барселона? Все още си в Барселона...

- Разбира се, че имах трудно за вземане решение. Не идва в резултат на загубата, а в следствие на много други неща. Исках да приключа с футбола тук. Исках да остана. Кaзаха ми, че искат да имаме печеливш проект и да печелим титли, както и да расте легендата за футболен клуб Барселона. Истината е друга – спортен проект не съществува. Само се покриват дупки. Както казах преди, винаги съм поставял клуба и семейството над всичко.

- Какво стана, когато каза на семейството си, че може да напуснеш Барселона?

- Когато казах на съпругата си и децата, беше чудовищна драма. Цялото семейство започна да плаче, децата ми не искаха да напускат Барселона. Не искаха да сменят училището. Аз от своя страна искам да печеля титли, да се боря в Шампионска лига. Ако не да ги печелиш, то поне да се бориш за тях – нещо, което не се случи нито в Рим, нито в Ливърпул, както и в Лисабон. През цялото време мислех за представянето на терена, след като президентът ми позволи да мисля, че всичко ще се реши след края на сезона. Бях сигурен, че съм свободен да реша бъдещето си.

Президентът каза, че ще съм свободен. А сега се е хванал за факта, че клаузата за 10-и юни важи с пълна сила. По това време сезонът беше в разгара си и се борехме и с ш*бания вирус, което промени всички дати. И това е причината да продължа да играя за Барселона. Сега ще продължа да играя за Барселона, защото президентът ми каза, че единственият вариант да напусна е да платя 700 милиона евро, което е невъзможно. Другият вариант беше да отидем на съд. Никога не бих съдил Барселона, защото това е клуб, който обичам и ми е дал всичко. Това е отборът на живота ми и съм устроил целия си живот тук.

- От това ли те заболя най-много – че има хора, които си мислят, че искаш да нараниш Барса? Защитавал си този клуб години наред и си толкова важна част от Барселона. Заболя ли те, че се съмняват в барселонизма ти?- От много неща ме заболя, включително от публикации срещу мен и, най-вече от факта, че всички те бяха лъжливи. Или че писаха, че съм готов да съдя Барселона, за да се облагодетелствам. Никога не бих направил нещо подобно. Повтарям, исках да си тръгна и това беше мое право, защото в контракта е ясно упоменато, че мога да го направя. Бях решил да напусна и това ми коства скъпо. Но исках да си тръгна, защото исках да живея последните си футболни години щастливо.

- Това е важно. Да си щастлив. Ти си роден победител. Ти си в отбор, който се бори за титли, но в последните години не се представя добре в Европа. Ще продължиш да водиш Барселона. Но нещо трябва да се промени в Барса, нали? Нещо трябва да се промени на спортно ниво?

- Ще продължа да играя за Барселона и настройката ми няма да се промени, независимо колко много исках да напусна. Ще дам най-доброто от себе си, защото винаги искам да печеля. Обичам конкуренцията и мразя да губя. Искам най-доброто за себе си, за клуба и за останалите играчи. Сега не знам точно какво ще стане. Имаме нов треньор, нови идеи. Това е добре, но трябва да видим как ще реагира отборът и дали ще можем да подобрим представянето си. Това, което мога да кажа, е, че оставам и ще дам най-доброто от себе си.

- Какво беше първото нещо, което си помисли, когато стана ясно, че може да напуснеш и имаше хора, които казваха, че не ти пука за Барселона? Имаше ли гняв?

- Почувствах жестока болка, че барселонизмът ми беше поставен под съмнение. Обичам Барселона и няма да се чувствам по-добре никъде другаде. Но все пак трябваше да имам правото да реша сам. Щях да потърся нови цели. И може би щях да се върна в Барселона, защото тук имам всичко, от което се нуждая. Синът ми, семейството ми... всички израснаха тук и се чувстват добре. Но нямаше нищо грешно в това да напусна. Аз имах нужда, клубът имаше нужда и така щеше да е най-добре за всички.

- Семейството е нещо много важно в живота. Баща ти имаше проблеми, съпругата ти също. Какво те попитаха, какво ти казаха за случващото се?

- Цялото това време беше тежко за всички. Бях наясно с това, което искам, бях го възприел и им го казах. Съпругата ми, с цялата болка на душата, ми помогна и беше до мен през цялото време.

- Но важният член на семейството е Матео...

(Смях). Да, Матео все още е много малък и не осъзнава какво е да отидеш някъде другаде и да изградиш нов живот за няколко години. Тиаго, да, той е по-голям. Той чу нещо по телевизията по темата и ме попита. Не искаше и да чуе за ново място или ново училище, или за това, че трябва да си намери нови приятели. Той заплака и ми каза, че не иска да си тръгваме. Както казах, беше много тежко за всички, което е нормално. Трудно се взима такова решение.

- И то за всеки. Разбира се, 20 години си е дълго време. Дойде в Барселона на възраст, не по-различна от тази на твоите деца. Това става все по-трудно. Но има две неща, които хората искат да знаят – оставаш ли в Барселона, повеждаш ли отново отбора? Има ли позитивно съобщение до феновете на Барселона?

- Както обикновено, ще дам всичко от себе си. Ще се боря за всичко и, надявам се, ще отдам себе си да помагам на хората, които имат тежка съдба. Да, имах тежка година, но ще е лицемерно да сравнявам себе си с тези, които имаха наистина тежки месеци заради вируса, тези, които загубиха свои роднини и са загубили много заради случващото се. Надявам се да покажа най-доброто от себе си и да посветя победите на всички тези, които ни подкрепят отгоре и техните семейства. Да посветя всичко на тези хора, които имат тежки дни, и се надявам заедно да превъзмогнем този вирус и да се върнем към нормалността.

- Да поговорим за известния бюрофакс. Имаше много приказки за това, че Меси е бил грешно посъветван да използва бюрофакса, за да напусне. Защо реши да използваш този подход? Какво искаше да покажеш? Каква беше твоята позиция?

- Бюрофаксът беше начин да покажа, че официално искам да напусна. През цялата година казвах на президента, че искам да напусна. Че е дошло времето за раздяла и да потърся нови предизвикателства в кариерата си.

През цялото време той ми казваше, че ще говорим, но така и не се случи нищо. Да го кажа така – в нито един момент президентът не ми каза какво е решил. Изпращането на бюрофакса направи желанието ми официално. Така казах, че мога да си тръгна и че следващият сезон, който беше просто една опция, няма да бъде използвана от мен. Не исках да правя проблем на клуба, или да се изправям срещу Барселона. Но исках да направя официално решението си да напусна.

- Ако не беше изпращал бюрофакса, може би всичко вече щеше да е забравено и никой нямаше да разбере какво се случва...

Това е ясно. Ако не бях направил това, договорът щеше да си продължи с опционалната година и щях да продължа в отбора. Това, което те казват, е, че не съм използвал клаузата, която е до 10-и юни, но отново повтарям, че бяхме в средата на всички шампионати и не беше правилният момент за подобни разговори. Но въпреки това президентът всеки път ми казваше, че след края на сезона ще мога да реша дали оставам, или си тръгвам. Никога не ми постави дата. Затова изпратих и бюрофакса – за да разберат всички, че искам да напусна. Не исках да влизам в битка с клуба, защото просто не искам да се случва това между мен и клуба.

Автор: Рубен Урия, Goal.com Превод: Sportlive.bg 

Почти шест години седемкратният шампион във Формула 1 Михаел Шумахер беше в състояние на кома. Наскоро автомобилнияст състезател беше отведен в една от клиниките в Париж, където според съобщения в медиите той успял да възвърне съзнанието си. Шумахер е под лекарско наблюдение.

Декември 2013 г. беше трагичен за 50-годишния Михаел Шумахер. Легендата на „Формула 1“ получи контузия на главата в ски курорт. Състоянието му беше изключително тежко, лекарите бяха принудени да го вкарат в изкуствена кома. Почти шест години феновете не знаеха нищо за съдбата на идола си, а семейството внимателно контролираше споменаването на името му в медиите. Въпреки това, добрата новина се появи днес - Шумахер възвърна съзнанието си,пише  сайтът eurocom.bg

На 9 септември той е бил транспортиран до една от клиниките във Франция. За да се възстанови след нараняванията, състезателят е изпратен в кардиологичното отделение. Фактът, че шофьорът на състезанието наистина излязъл от кома, съобщи представител на медицинския персонал. - Мога да ви уверя, че Майкъл е в съзнание. Не можем да даваме други коментари за неговото здравословно състояние. Това е поверителна информация “, каза източникът.

Сега знаменитият състезател трябва да се подложат на сложна операция за въвеждане на стволови клетки в сърдечната тъкан. Хирургията ще се извършва от сърдечен хирург Филип Менаш. През 2013 г. водачът вече имаше две неврохирургични операции, следващата ще бъде експериментална. Новата техника все още се практикува само върху животни и не гарантира положителен резултат. Феновете все още се надяват, че Шумахер ще се върне към пълноценен живот и успешно ще премине периода на рехабилитация.

„Днес минавайки покрай тази баба й се усмихнах, а тя в отговор ме попита с надежда в гласа дали ще си купя нещичко. Разбира се. Купих си 2 домата и лук, дадох й 10лв и не поисках ресто. Жената се разплака, сподели ми, че пенсията й е 160 лв., от които 75 лв. са за лекарства, има проблеми със ставите и сърцето. През сълзи ме попита: "Кое по-напред, момиче? Токът, водата, билетчетата за градския транспорт, за да стигна дотук от... (спомена име на село, но не го запомних). Не съм яла сирене от много време, само постно. Има хора, които купуват много скъпа храна. Аз хапвам сух хляб с шарена сол." 

Попитах я дали ще идва тук в следващите няколко дена, защото живея в чужбина и си заминавам, а искам да си пазарувам от нея. Нейният отговор беше: "Не знам, от Столична община ме гонят. Сега се преместих до кофите и дано не ми направят проблем скоро. Надявам се да изкарам някой лев, докато не ме изгонят отново." Следващите изречения ме докоснаха по жесток начин: "Не ми остава много, ще го изкарам тоя живот, никой не е вечен, нищо не е вечно."

Никой не трябва да се чувства по този начин! Особено интелигентна жена, по всичко си личеше, че е преживяла много. Трябва да се гордеем с възрастните, да ги уважаваме, да ги подкрепяме. Помагайте, когато имате възможност. 

Снимката и разказът са от Глория Радичева. На ъгъла на Янко Сакъзов и Сан Стефано.“

П.П. Взето от Български Репортер с малки съкращения.


Бясна съм. Ама наистина много съм бясна. Бясна съм на липсата на полиция, респективно на МВР. Бясна съм на тези, присвоили, но не усвоили парите за интеграция. Бясна съм на всички чужди евродепутати, даващи акъл от лукса, в който са затънали. Бясна съм на липсата на качествено образование, на липсата на справедливост в съдебната система, на пълната абдикация на държавата. Да, много съм ви бясна. Бясна съм и на ромите. 

Защото тази сутрин жена на 49 години е била нападната, с реалната опасност да бъде и пребита, изнасилена, ограбена и какво ли още не. Тази сутрин един българин е също е бил нападнат в дома си, заедно със съпругата си, в опит да спаси въпросната жена.
Малко след изгрев слънце, към 6 7 сутринта, група роми се прибират от сватба. След предполагаемите три дни и три нощи, всички кючеци, маанета и други аспекти на ромската култура, набрали и голяма доза смелост, апропо, наглост, доволно почерпени, виждат на ул. „Юнак” в (Р/Л)омския квартал „Младеново”, 49-годишната Татяна. Започват да й отправят неприлични сексуални подмятания, да я заплашват, да се заяждат с нея, да я обиждат.
Сега се опитайте да погледнете ситуацията през очите на Татяна. На 49 сте. Жена, живяла, видяла много. Изправена сте пред опасността да бъдете изнасилена от цяла сбирщина доволно почерпени роми. Напълно беззащитна сте. Изплашена. Сама.
Справяте ли се с представата?
Защото аз мога да си го представя много добре. Мога да го усетя.
Какво правите в същия момент?
Естествено, не звъните на полицията. Защото там недоспала телефонистка ще ви попита дали е станало нещо, дали някой се нуждае от медицинска помощ и ако нищо все още не е станало и ако все още не се нуждаете нито от медицинска, нито от психологическа помощ, тя ще ви изпрати да подадете жалба и ще ви затвори.
Припомням, че е около 6 – 7 сутринта. По улиците няма хора. В това време Георги Александов и жена му Илинка чуват писъците на Татяна и излиза на двора си.
„Излизам и двама – кои са, не знам – я дърпат, а третият си свалил панталоните до долу, гащите. И аз викам: де бе, момчета – ей тука бях, вразумете се“, разказва Александров.
Те не просто са били на няколко метра от нея, подвиквайки и подмятайки. Те са я нападнали. Това е опит за изнасилване. С реалната възможност да беше извършено истинско изнасилване.
„Циганчетата залитаха, викаха силно и псуваха. Като ме видяха, започнаха да ме обиждат, задърпаха ме, опитаха се да свалят дрехите ми!“ разказа уплашената жена.
Тя тича към къщата му. Това, както, може би, бихте предположили, не успява да спре младите представители на ромския етнос да нахлуят в имота му.
Нека сега погледнем и през очите на Георги. Той е на 65 години. Чува зова за помощ на жената отвън и се отзовава. Колко хора биха го направили? (Реторичен въпрос.) На тези години да се изправиш срещу млади момчета, без морал, без ценности, без задръжки. С ясната представа, че могат да те пребият, осакатят и да изнесат имуществото ти. Да изнасилят и да се изгаврят с жена ти. В името на това да защитиш беззащитна.
Опитите му да спре насилниците остават неуспешни. Те влизат в собствеността му, започват да хвърлят камъни и му налитат на бой. Не е неочаквано.
„Блъснаха го и мъжът ми падна на земята. После започнаха да хвърлят камъни и изпочупиха прозорците. Внукът ни е с увреждания, уплаши се и почна да пищи!“ разказва съпругата му.
Георги успява да се отскубне. Влиза в къщата, грабва въздушната си пушка и стреля. Успява улучи.
Знаете какво е въздушна пушка. Знаете, че най-сериозната травма, която можете да получите с въздушна пушка е, ако прищипете ръката си, докато я зареждате.
Много бързо идва полиция и отвежда агресорите, заедно с Георги. „Пострадалите” двама-трима са транспортирани до болницата. За да премерят колко голяма синина им е оставила сачмата. После са освободени.
Жандармерия се изсипва в кв. „Младеново”. Пазят „етническия мир”. Така поне казаха медиите. Аз си мисля, че пазеха семейство Александрови. Защото ромите са заплашили да ги опожарят. И не са се шегували.
Напрежение в района няма!” – казал шефа на РПУ-Лом.
Но напрежение има. Не само в Лом. Има го навсякъде, където се е заселило маргинализирано и необразовано ромско население.
Някой замисли ли се как е Татяна в момента? След като е преживяла нечовешкия ужас да се опитат да ти посегнат без да го искаш. Пияни, вероятно дрогирани, момчета, които могат да са ти синове. Дърпат дрехите ти. Псуват те. Единият вече е готов. Свалил е до долу бельото си.
Тази сутрин на Татяна й беше нанесена травма. Доживотна, жестока. Тя дълго ще сънува кошмари. Дълго ще плаче. Винаги ще се сеща.
А замислихте ли се как е Георги? Той е възрастен пенсионер. Бил е бит и съборен на земята. В собствения му имот. Но страшното теперва предстои. Защото част от културните междуособици на този етнос е отмъщението. Семейство Александрови не знаят какво може да им се случи, когато жандармерията си тръгне. Дали следващата няма да бъде съпругата на Георги, дали няма да довършат започнатия побой над него, дали следващия път няма да опожарят дома им, защото този път се е разминало само със счупване на прозорци.
Не случайно казах, че този път е лично. Това е личната история на всяка жена, без оглед на годините й, която минава през районите с преобладаващо ромско население, в часовете, в които няма много други хора.
Приемам го лично. Приемам го емоционално. Бясна съм на всички виновници Татяна да преживее това.
Благодаря на Георги. Благодаря му от името на всички момичета, които някога са се чувствали както Татяна. Благодаря му за смелостта и силата! Защото не искам да си представя какво щеше да се случи, ако не се беше намесил…
Но има нещо… Има нещо, което ме прави още по-бясна, защото ме кара да се чувствам безсилна. И то е, че възмездие вероятно няма да има.
На територията на България държава няма. Няма и мир.
Сиси Вълкова
Източник: memoriabg

 
Мъж се обади на бракоразводен адвокат, веднага щом видя снимка на красивата си съпруга.
Той оставил нежната си половинка, за да се труди в чужбина. Тя пък поддържала страстта със снимки. Е, един ден сбъркала ужасно.
Опитвайки се да му прати пореден фотос, с който да го убеди, че е самотна и компания й прави само китарата й, тя му помогна да разбере жестоката истина. Изневярата лъснала, когато той се вгледал внимателно в снимката, на която тя позира на брачното им ложе.
Оказало се, че не е измачкала чаршафите съвсем сама. Бесният съпруг не могъл да преглътне обидата и поискал развод.
Източник: Канал 3



Сега ще ви разкажа за една измама, която може да се случи на всеки, понеже всеки става поне за малко прост и наивен през живота си.
Старите хора го наричат доверие. И затова най-много страдат и биват измамени.
Представете си, че подписвате фиктивен договор, по който с някаква цел, например за да послужи пред трети лица, сте обявили, че продавате имота си и удостоверявате, че купувачът ви е платил капаро от 10 000 долара. Обаче номерът за пред третото лице(банката) не минава и тя не отпуска кредит на купувача.
Продавачът решава да реализира своя имот на пазара чрез обява и купувачът започва да си иска платените уж пари, тъй като няма сделка, понеже продавачът не е изпълнил задължението си да го продаде на него. Формално излиза така. Да, осъждат се едни други, обаче ситуацията е такава, че вие няма какво да вземете по изпълнителния си лист от длъжника.

Той обаче, понеже е велик бизнесмен от ранга на дребен местен измамник се е забъркал в разни каши и има дълг към други хора, бандити, и за да се отърве от това прехвърля вземането си, което никога не е давал, спрямо вас на друг, и той има какво да вземе от вас – единственото ви жилище. И всичко това минава през дълги съдебни саги, вие се разболявате от притеснения, по една или друга причина не ви провървява по делата и се оказвате без жилище.
Разбира се в тази история има много замесени величия от Варна, които без особена свян са си набъркали лапите в кацата с лайна, за да изкарат малко пари, и при които си умирате да ходите и да си давате парите, т.е. храните мафията и сте същите като онези, които хвърлят пачки през балкона на алоджиите. Но както и да е, без значение е, българинът си пада по далаверата.
Все пак исках да ви дам два съвета, ако утре попаднете в такава ситуация.
Преди да правите каквото и да е в такъв случай на предварителен договор, първо го прекратете с анекс/споразумение или поканете чрез нотариус фиктивния купувач да изпълни договора в уговорения срок, след което прекратете едностранно договора. Или пък уговаряйте капаро под 5000 лева. Защото така можете да водите свидетели в съда и да докажете каква е истината. Ако е над 5000 лева, забравете. ГПК казва, че ако другият възрази свидетели не се допускат в общия случай.
Ако все пак подпишете такъв договор, разменете си писмо, че сделката е фиктивна и няма плащане по нея.
Един добър адвокатски съвет би ви спестил доста главоболия за цял живот.
Източник: Петър Николов / dunavmost.bg




Историята на мъж, който е загубил всичко, но не и гордостта си, трогна десетки потребители в социалната мрежа.
 Любомир Паскалев и съпругата му Саша са прибрани в дом за временно настаняване. Но имат още месец, преди да се наложи отново да живеят на студа. 
Ето какво разказва жената, която срещнала на улицата Любомир и решила да му помогне, разказвайки историята му:
 "Този човек ме спря докато се прибирах... видимо одърпан и тъжен. Човекът е бездомен, в момента живее със съпругата си в дом за временно настаняване. Със сълзи в очите ми сподели, че не издържа повече и че никой не му обръща внимание. Диабетик е! Когато го попитах какво следва, той ми отвърна, че отново ще спят по улиците. Попитах го с какво мога да му помогна, дали иска храна, дрехи, пари - той отсече с гръмогласно „не“. 
Иска, ако мога да го пусна във Фейсбук, да разкажа за срещата ни, за да може някой да го наеме на работа като пазач или болногледач. Ще бъде много благодарен. Мечтае да почне работа, със жена му да си намерят квартира и да не умре на улицата. Остави си имената и телефона. 
Запознайте се с Любомир Паскалев 0886183712 (и съпругата му Саша - 0885790387)! Всеки, който може, да помогне на Любомир и Саша да намерят работа, за да са спокойни, нека се свържат с тях.

 Молбата ми е споделяйте , за да стигне призива ми до повече хора."
 Пред нас Любомир Паскалев разказа, че живее на улицата, след като става жертва на имотната мафия: „Търся си работа с подслон. В момента сме в дом за временно настаняване. Можем да останем там до края на месеца и след това ще трябва да напуснем. Хората като виждат, че сме по-бедни, ни мачкат. Искахме да отидем в дом за физически увреждания, защото жена ми е болна, но не познаваме никого и не можем да се уредим. Няма кой да ни даде лекарства, ходя да прося по улиците, за да си купя лекарства за кръвното.“



Отивам да си купя кафе. Пред мен човечец, леко потрепващ, леко прегърбен, около 70-годишен или поне на толкова изглежда. Изсипва от шепата си стотинки и тихо, почти виновно прошепва: „Едно кафе.” Продавачката изсумтява, броейки монетите: „По-жълти нямате ли? Освен това 2 стотинки не ви достигат.”
Човекът си ги прибира обратно и понечва да тръгне. „Не ви ли е срам?” – изкрещявам на продавачката - „Аз ще платя кафето”.
Поканих човекът на масичката, подадох му кафето и седнах до него. Стори ми се разстроен. Той ми благодари и изсипа шепата стотинки пред мен. Каза: „Вземете ги. Нека Господ ви дава здраве и дано винаги да имате да давате!”
Понечих да му кажа, че 2 стотинки не са нищо, но замълчах. Вгледах се в топлите му очи и още преди да попитам каквото и да било, той започна да разказва: „Клошар съм. Не ме е срам. Не исках да излъжа продавачката. Не бях преброил правилно. Не винаги съм бил клошар. Някога бях пианист. Много пътувах. Имах всичко. Имах пари. Никога не ми беше хрумвало, че ще остарея, че животът ми ще се преобърне. Пострадах при катастрофа. Вече не можех да свиря и животът ми тръгна назад. Взех пенсия по болест, работех където и каквото мога. Семейство и деца нямам. Сега съм с малка пенсия. Тя никога за нищо не ми стига.
Много обичам животните и един ден до една кофа за боклук стоеше едно гладно куче. Не беше от квартала. Огледах се, почудих се какво да му дам. Пари нямах за да му купя нещо. И без да се осъзная как, надникнах в кофата за да му потърся нещо за ядене. Намерих един хляб. Толкова ме беше срам от минаващите хора, но погледът на гладното куче, впит в мен ме отрезви. Извадих хляба, отчупих едно парче от него и му го подадох. То го налапа сякаш никога не е яло. Изяде го и аз продържих да му чупя. Паднаха няколко трохи и веднага долетяха гладни гълъби. Започнах да храня и тях. Изведнъж осъзнах, колко ми е леко на сърцето и колко съм щастлив, че все пак успях да ги нахраня.
На другата сутрин, кучето седеше до кофата и гледаше към блока ми. Но аз бях подготвен. Носех хляб, натопен в манджа от вкъщи. Нещо в сърцето ми се беше преобърнало. Започнах да забелязвам всички гладни животни в квартала ми. Преди ги подминавах без да се замислям. Реших, че няма нищо лошо да търся в кофите храна. Реших, че в името на животните не ме е срам. Така започнаха да минават дните ми.
Сутрин излизах, набавях храна от кофите и ходех да храня животните. Верният пазач до кофата за боклук, онзи първият дето нахраних, го прибрах в къщи. Той ме научи, че животът не свършва с парите. Така станах клошар.
Освен храна, събирам вестници, кутии и ги връщам. Припечелвам стотинки и заедно с моята пенсия се оправяме някак си с моя верен другар!”
Усмивка озари лицето му, усмивка искрена и топла, такава, каквато не съм виждала в нито един богаташ. Очите ми се напълниха със сълзи.
„Вие току що ми предадохте урок от живота, господине! Благодаря Ви! Нека кафето е от мен!” – казах.
А той отвърна: „Благодаря, че ме изслушахте госпожо! Благодаря за кафето и знайте – Животът е Чудо! Струва си да се живее!

Източник: highviewart.com


Тръгнах си от Англия и цял живот ще съжалявам
Летях за Англия заедно с приятеля си за работа в Ферма(бране на ягоди)…
От начало бях убедена, че ще се справя бях предупредена за това от какво се състои работата но когато пристигнахме реалността бе друга… Настаниха ни е порт-кабина заедно с още 2 двойки с който деляхме една стая и т. н
Баните, тоалетните и кухнята бяха общи на може би 20-30 метра от кабината. Работата беше изморителна и тежка (но пари се вадеха) Бяхме бавни берачи на ягоди и аз и приятеля ми но все пак се справяхме. Обаче дойде един момент в които нямаше достатъчно работа за всичките 300 човека и започнаха един по един да ни махат. Въпрос на време бе да махнат и нас затова решихме да се преместим в Лондон и така след почти 2 месеца работа напуснахме фермата и с всички пари който имахме се отправихме към Лондон.
Отседнахме при наши познати за няколко дни докато намерим квартира подходяща за финансите който имахме, аз щях да чистя къщи и момчето ми да работи строителство но за целта трябваше да премине през CNC тест или нещо подобно, който тест обаче изискваше време и пари. Бяхме се отчаяли много но в този момент ни изкочи предложение за работа на флаиери… Естествено веднага приехме… нямахме избор!
Преместиха ни в друг град и веднага започнахме.. Първите няколко дни бяха що годе добре разнасяхме по 1000 флаиера за неопределено време от деня на различни райони и минавахме по горе-долу 20 мили на ден пеша.. След няколко дни обаче краката ни се превърнаха буквално в гъби, появиха се ужасни болки, отичане и т. н
Беше много страшно вали, гърми ти си навън и разнасяш флаиерите… Изкарах 2 седмици на тази работа и започнах да търся вариянт да се прибера в България.
Приятеля ми искаше да остане но пък не искаше и да си тръгвам сама.. В крайна сметка се прибрахме и съжалявахме като луди, че сме си тръгнали от фермата.
Точно седмица след прибирането ни в България съжалявах адски много, че съм решила да се прибера.. Надявам се всички който четат това да ме разберат правилно! Каквото и да ни се случваше там бяхме много по добре от тук, там може да се трепехме като животни но поне когато влизахме в магазина задоволявахме изцяло нуждите си… не сме се лишавали от нищо и знаехме за какво работим. Затова не се подавайте на носталгия и трудности НЕ СЕ ПРЕДАВАЙТЕ ЛЕСНО КАТО МЕН.. Цял живот ще съжалявам, че поисках да си тръгна А можеше да сме толкова добре там сега.

Не съм вярвал, че аз – мъж почти на 50, техничар до мозъка на костите си, доста мълчалив и дори скучен, според жена ми, ще седна пред компютъра не за да работя, а да пиша писмо.
Преди 16 години заминах за работа в чужбина, бързо се устроих и взех при себе си и семейството си. Малко след това почина баща ми и майка ми остана сама. Никога не се оплака, не ме упрекна, не ми намекна, че няма кой да се грижи за нея – аз съм единствен син. Често се чувахме и тя всеки път казваше колко е добре и колко всичко й е наред. И само въпросът „Скоро ли ще си дойдете?“ издаваше, че всъщност е тъжна и много самотна.
С ръка на сърцето мога да кажа, че се грижех за нея, мислех я, не съм я изоставил, не съм я забравил нито за миг. Най-големият ми грях е, че не удържах на думата си. Всяка година си идвах в България през август, когато цялата фирма излизаше в отпуска, и това беше нашето време. Обикаляхме приятели и роднини, пътувахме на места, които й напомняха младостта с баща ми, а като напреднаха годините й, я водех по лекари и санаториуми. Ходехме заедно на кино, разхождахме се, канехме гости. Тя ме глезеше с гозби и сладкиши, които обичах от дете. Винаги ме изпращаше до входа на кооперацията и не идваше до летището… за да не виждам сълзите й. Аз пък все й обещавах, че този път ще направя всичко възможно да си дойда по Коледа или най-късно за Великден, а не чак през следващия август. Ето това обещание не спазих и се чувствам ужасно виновен.
Да, дойдох си в началото на декември миналата година, но не за да прегърна майка си, не за да усетя аромата на нейния прочут кекс с канела, не за да ме посрещне с греяно вино и орехи, а за да я изпратя в последния й път. Не можех да се побера в кожата си от болка и безсилие. Единствената ми утеха беше, че мама беше умряла като праведен човек, спокойно, без да боледува, в съня си. Но това не намали тежестта в сърцето ми, не успокои съвестта ми, не потисна усещането ми, че съм останал сам.
И този път се върнах през август, както обичайно. Но когато се изправих пред заключената врата, усетих как мъката ме задушава. Не чух стъпки в коридора, не ми замириса на печени чушки, нито на печени сливи… Мислех, че таванът ще падне върху главата ми. Трябваше да минат дни, за да посегна към вещите на майка си, но така и нищо не посмях да разместя, дори събраните вестници.
Искам да кажа на синовете, които живеят далеч от родителите си: Връщайте се често, колкото и да ви е трудно, и дръжте на дадената дума. Защото идва ден, когато имаме и време, и възможности, но нямаме най-важното – любим човек, който да ни посрещне. Повярвайте, няма по-страшно изпитание от това да се изправиш пред заключената врата на бащиния си дом.

Източник: bgnow.eu





Изминаха седем години от изчезването на Петър Владимиров Димитров, който за последно е видян да прекрачва прага на американското посолство в София, но така и не излиза от него. От тогава насам момчето е в пълна неизвестност. Днес историята на студента от Попово е забравена от медиите и напът да влезе в архива на „забравените досиета”.
 
Парадоксално още няма резултати и от ДНК експертизата започнала през 2011 г. на откритото обесено момче в свиленградското село Дервишка могила, за което се твърди, че е Петър, макар родителите му да са категорични, че това не е синът им. Много от материалите за изгубения Петър учудващо бяха свалени от интернет пространството, а достоверността на последната публикация стои под въпрос.
След цели три години медийно затишие, през 2014-та писаха, че приятел на изчезналия е получил мистериозен паричен превод на стойност 5000 лв. от немска банка, за който бил убеден, че е от Димитров. Догадките обаче му остават непотвърдени, а случаят все така си стои в задънена улица.
На 12 май 2010 година 22-годишният Петър Димитров, студент в Техническия университет в София, отива на интервю за виза за студентска бригада в посолството на САЩ. Трябвало е да замине за Южна Каролина да изкара някой лев и да завърши образованието си, тъй като семейството му не е заможно. Вече бил одобрен от работодателя зад Океана и имал самолетен билет за 21 май. В деня на изчезването си Петър е с приятеля си от детство Евгени Димов и приятелката му. Те го чакат повече 3 часа пред посолството, но той така и не се появява.
 Младежът бил обещал на родителите си, да им каже как е минало интервюто, веднага щом излезе от посолството, но те така и не получили подобно обаждане. Бащата Владимир Йорданов определя сина си като изключително отговорен човек, който винаги мисли, преди да действа и изключва варианта Петър да е предприел нещо, без да осведоми близките или приятелите си, освен ако с него не се е случило нещо?!?
Петър и баща му имали уговорка още същата вечер момчето да хване влака за Попово. Владимир пристига в 2.30 ч. на гарата в града, за да посрещне сина си, но във влака от него няма следа. Тогава Владимир започва да звъни настойчиво на номера на Петър, вдига му неговият приятел. Оказва се, че на влизане в посолството Петър е разбрал, че е забравил телефона си в колата и приятелите му дават един от телефоните си, за да имат контакт с него. Когато вдигат телефона на Петър, който е в тях, обясняват на бащата, че нямат представа къде е момчето, защото не са го видели да излиза.
Сутринта на 13 юни Владимир отива в полицията, за да обяви сина си за издирване а на 14-ти заминава за София. През първия месец сам е обиколил всички институции, разговарял е с полиция, хора от изпълнителната власт и дипломати; писал е молби, 4 пъти е посещавал посолството, дори е изпратил писмо на американския президент Обама, но безрезултатно.
На визитата си до посолството, първия път са го допуснали само до консулството.Там служителката, която провела интервюто за визата на сина му, му обяснила, че Петър бил подправил оценките в студентската си книжка, но понеже накрая си признал, решили да му простят и да му дадат визата, ако представи редовните.

 По думите ѝ момчето е излязло спокойно и си е тръгнало Служителката казала също, че са разбрали, че Петър има прекъснати студентски права в Техническия университет в София за следващите 10 години. Тази информация изненадва семейството и приятелите му, затова бащата лично отива да провери във ВУЗ-а. От там обаче го уверяват, че такова нещо няма - оказва се, че Петър е редовен студент, с непрекъснати права.
 Семейството на студента не може да повярва, че кротко и отговорно момче като сина им би подправило каквито и да било документи, още по-малко оценки. Синът им бил отговорен, предпочитал ученето пред нощните купони в дискотеките. Не пиел, не пушел и странял от лоши компании. Преди следването си в Техническия университет, където бил приет като трети по успех, влязъл да учи "Пожарна безопасност и защита на населението" в Академията на МВР в Симеоново без да ходи на курсове за подготовка още от първия път, но след две години се оказва, че Петър има здравословни проблеми и не може да я завърши.
Бащата на Петър не се отказва да търси истината. Той получава две съобщения от човек, който иска да помогне Неизвестният подател твърди, че преди 5 години негови познати момичета са били задържани за разпити в продължение на 4-5 дни в посолството.
Вторият смс гласи: „Задължително искай да видиш записите от излизането му.“ Това задълбочава съмненията на бащата, че синът му въобще не е излизал от сградата след интервюто?!? Така 4-5 дни след първата среща той се връща в посолството и настоява да види на записите от камерите как синът му излиза.
След разговор с директора на охраната, единственият запис, който е предоставен на бащата Владимир Йорданов, показва как Петър прави няколко крачки в едно от помещенията в сградата, но никъде не се вижда той да я напуска. Американските служители твърдели, че именно това са кадрите от излизането на Петър. Те не разполагали с други, тъй като точно в този момент камерите се оказали развалени /?/ Друг странен факт било разминаването в часа, който е изписан на кадрите - 13.42 часа и този, който сочи служителката, която е интервюирала младежа – тя твърди, че той си бил тръгнал в 14.55 часа.
 На молбата на бащата на Петър да види записа на влизането му, човекът получил отговор, че не разполагат с такъв материал. Охраната твърди, че това е всичко, с което разполагат и дори, че часовникът на записващите устройства не бил сверен. Владимир е сигурен, че не е така, защото посолството е пълно с камери навсякъде и вярва, че е невъзможно да не са проследили всяка негова крачка в сградата, както е невъзможно и всички камери да са били развалени. Междувременно полицията разпитва останалите кандидати за виза, които са имали насрочено интервю в посолството в същия ден и час и, които може би си спомнят нещо, но едва след сигнал на бащата.
Свидетели твърдят, че са видели Петър да влиза, но никой не го е видял да излиза от посолството. Много от младежите скоро след това са заминали за САЩ. Около седмица след втората среща в посолството по националния ефир посланикът на САЩ заявява, че ще съдейства на родителите и на властите по всякакъв начин за откриването на Петър.
Родителите на Петър вече не знаят към кого да се обърнат за помощ, за да открият сина си Той твърди, че поддържа връзка с тях Това обаче, според родителите, не било истина. Семейството на Петър видяло този човек за пръв и последен път по телевизията, въпреки че окуражен от интервюто, Владимир опитва да си уреди среща с него. Това така и не става и при следващите два опита. На третото посещение в посолството охраната отново показва на Владимир същия запис, но с няколко стотни от секундата по-дълъг, достатъчно, за да се види лицето на жена, към която върви Петър.

 Дипломатите обещават да идентифицират жената, но и до ден - днешен полицията не е получила информация за самоличността ѝ. По-голямата дължина на записа засилва подозренията, че има още кадри на Петър, но по някаква причина някой не желае да ги покаже.
Следва четвърто посещение в посолството на което става ясно, че показаната информация няма да бъде предоставена и не искат да виждат повече Владимир там Полицията поискала да бъдат предоставени поне записи и документи от интервюто за виза на младежа, но и това не се случило. Единственото, което органите на властта предприели, е претърсването на Южния парк 2 седмици след интервюто. Резултатът е нулев.
От МВР са разпитали и двамата приятели на сина му, които са го чакали в деня на изчезването му. Това е всичко. Владимир се е срещал с представители, директори, заместник - директори и секретари на всякакви институции, сред които хора от МВР и Външното министерство. Срутеният от мъка баща е разговарял два пъти със сътрудници от кабинета на Бойко Борисов, откъдето го уверили, че премиерът знае за случая. Майката на Петър - Мая Йорданова, от изчезването му насам, е на лекарства и в пълна депресия.
 На 3 юли, по-малко от месец след изчезването, пастир открива обезобразен труп на обесен на дърво в пуста местност край свиленградското село Дервишка могила. Бащата Владимир Йорданов е бил извикан за разпознаване. Той е категоричен, че маратонките не са на Петър, тъй като той е дюстабанлия и е бил със специални ортопедични стелки. Не била негова и намерената до дървото раница. За първи път викат родителите на Петър за разпознаване, но те са категорични, че намереното тяло не е на сина им. Очакват и резултатите от ДНК експертизата да го потвърдят - трупът имал осем липсващи предни зъба. Освен това е странно, че се прави връзка между трупа на обесения и Петър в район, в който той няма какво да прави?!?, смята бащата на Петър.
По наше сведение, съдебният лекар в Хасково не се беше произнесъл в продължение на половин година на каква възраст е намереното тяло в Дервишка могила, нито кога евентуално е настъпила смъртта, споделиха родителите на Петър. Случаят се „затваря” в нечии папки, а въпросителните остават. Семейство Йорданови все още не знаят какво се е случило с момчето им и вече са се отказали от битката, която очевидно не могат да спечелят. 

Стелиян СТОИМЕНОВ
Прочети повече в Blitz.bg


ПОПУЛЯРНИ ПУБЛИКАЦИИ

zonabul.net не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

ПОСЕТИТЕЛИ ГЛЕДАТ