Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации

 


Лагерницата или лагерната количка е просто устройство. Една дъска и две оси с лагери в краищата. (Намирам схема!) Лагерите играят ролята на колела. Завиваш като натискаш с ляв или десен крак краищата на предната ос. Прилича малко на съвременния скейт борд, ама не баш 🙂


Хубавото на тази конструкция е, че можеш да си я сглобиш сам.


Ето как става:


Взимаш една дъска, по възможност не много тежка. Първоначалният избор е една доволно голяма и масивна дъска, която само таткото може да носи. Впоследствие размисляме. Все пак, това е детска играчка!

Някой добър човек ти подарява четири лагера. Важно е човекът да е достатъчно добър, че да ти подари лагери с подходящ размер. По-малкият модел лагери не са за предпочитане. Сдобихме се с два броя големи и два броя малки – задоволителен резултат като за начало. Количката има спортен вид. Движи се ниско над земята, особено в предната си част.

Друг добър човек, а защо не и същия, ти подарява два пръта. 


Ако е жена, би могла да ти услужи с две дървени точилки, но надали. Точилките често имат друго предназначение 🙂 Крака от столове също вършат работа.

Необходим е и един брой тесла, с която да оформиш краищата, така че лагерите да се набият относително перпендикулярно. Някои специалисти успяват да издялкат дървото и с нож, но тази работа не е за всеки.

С пирони (може и ръждясали) фиксираш лагерите към краищата на дървения прът. Пироните служат и за закрепване на дъската за задната ос.

Пробиваш дупки – една в средата на предната ос и една в дъската

На финала използваш крепежен елемент – болт, за да свържеш предната ос с дъската.


 


Мария Данаилова и Стефан като млади влюбени на море в Лозенец


въпpeĸи чe oĸoлo тяx cъщo нe ce paзминa cъc cĸaндaли, тe бяxa ceмeйcтвo зa пpимep, yбeдeни ca близĸитe им. Cъвмecтният им живoт oбaчe cпpя дoтyĸ, зaщoтo Mapия Дaнaилoвa внeзaпнo cи oтидe.


Maĸap и нa пpeĸлoннa възpacт, cяĸaш ниĸoй нe oчaĸвaшe тoчнo тя дa зaтвopи oчи зaвинaги тoлĸoвa cĸopo. Πpичинaтa e, чe Mapия Дaнaилoвa бeшe нaй-cилнaтa oпopa зa Cтeфaн.


oгaтo тoй ce paзбoлявa пpeди мeceци, бившaтa мaнeĸeнĸa e cpaзeнa oт бoлĸa. Tя пpaви вcичĸo възмoжнo дa мy пoмoгнe, дopи пpoдaвa нивитe cи. Haдявaлa ce, чe нa cтapини щe имaт cпoĸoйcтвиe и щe ce ocтaвят пo тeчeниeтo, нo cъдбaтa им cepвиpa дpyгo.


Mapия Дaнaилoвa ce бeшe изoлиpaлa oт oĸoлния cвят. Tя pядĸo пpидpyжaвaшe Cтeфaн Дaнaилoв нa cвeтcĸи cъбития, нo винaги бeшe дyxoм c нeгo и гo нaпътcтвaшe в тpyдни мoмeнти, paзĸaзвaт xopa oт ĸpъгa им.


Koгaтo извънбpaчният cин нa aĸтьopa излeзe нa cвeтлo и зaeднo c Иpeн Kpивoшиeвa зaпoчнa дa oбиĸaля тeлeвизиитe, Mapия cъвceм ce диcтaнциpaлa oт външни oчи. Tя ce cпpaвялa cъc cътpeceниeтo пo cвoй нaчин, нe ce oплaĸвaлa и oтнoвo дaвaлa cили нa Cтeфaн Дaнaилoв.


A млaдocттa им, ĸoятo ни „глeдa” oт cнимĸитe e пoвeчe oт cъвъpшeнa. И двaмaтa ca ĸpacиви, влюбeни и нa пoчит.



 


Държавна сигурност на ГДР (ЩАЗИ) изпращала агенти с привлекателна външност, за да вербуват секретарки и служителки в министерствата и службите на Западна Германия. Жертвите на тези щатни Ромеовци имали трагична съдба.


"Шпиони в коридорите на властта" - така може да се преведе заглавието на новата книга от известния германски историк и публицист Хериберт Шван. Той разказва за източногерманския шпионаж от времето на Студената война и за онези агенти на Държавна сигурност на ГДР (ЩАЗИ), които успявали да проникнат в най-централните структури на властта във ФРГ: в канцлерството, в министерствата в Бон, в централите на политическите партии, в разузнаването и контраразузнаването на Западна Германия,пише сайтът dw.bg


Известните и неизвестни шпиони на ГДР


Най-известният сред тях е Гюнтер Гийом, един от най-близките сътрудници на канцлера Вили Бранд. Но след Обединението на Германия се разбра, че информацията, доставяна от Гийом, в повечето случаи не е била смятана от ЩАЗИ за особено ценна. Освен това, разобличаването на шпионина през 1974 година доведе до едно от най-болезнените външнополитически поражения на ГДР - до оставката на канцлера Бранд, който беше инициатор на "източната политика" за разведряване. След него политиката на ФРГ спрямо ГДР и другите социалистически страни стана значително по-твърда.


В продължение на няколко години Хериберт Шван изучава над 70 хиляди страници с агентурни досиета и хиляди протоколи от съдебни заседания, водени срещу разобличените шпиони. Шван пише, че в края на 1980-те години на територията на ФРГ са работили близо 2 000 щатни и нещатни агенти на ГДР. Тяхна главна цел, както я формулира генерал-полковник Маркус Волф, оглавявал няколко десетилетия Главното управление на външното разузнаване в ЩАЗИ, е била да проникват във висшите етажи на властта на Западна Германия. Само с канцлера Хелмут Кол са се занимавали над три хиляди агенти. Но досега са известни имената на не повече от 70.


ЩАЗИ подготвяла агентите по специална програма


Голяма част от книгата "Шпиони в коридорите на властта" е посветена на т.нар. операция "Ромео". Агенти на ГДР с привлекателна външност са вербували секретарки, машинописки и стенографки в министерствата и службите на Западна Германия. Щатните Ромеовци съблазнявали тези жени и ги карали да сътрудничат на източногерманското разузнаване.Тази крайно неморална практика завършвала с истинска катастрофа за жените. Ромеовците в крайна сметка се завръщали в ГДР, а изоставените жени се оказвали в трагична ситуация - във ФРГ те са можели да бъдат осъдени за държавна измяна, много от жертвите стигали до психиатрични болници, пропивали се, една от тях се е самоубила.


Кандидатите за роли по програмата "Ромео" били подбирани много внимателно, били специално обучавани, разработвали им детайлни легенди, плащали им добри пари и ги освобождавали от редовна военна служба. За целта от ЩАЗИ не пестели нито усилия, нито средства. Един от изпратените във ФРГ агенти например в продължение на три години се опитвал да плени работещата в кабинета на канцлера Аденауер самотна секретарка Грете Й. (в ЩАЗИ ѝ дали кодовото име "Гудрун"). Но тя така и не откликнала на ухажванията му. Тогава агентът бил върнат в ГДР, но на базата на събраната от него информация, насочили към "Гудрун" друг кадър - бивш офицер от Генералния щаб на Хитлер, известен с прякора "Астор". В края на войната той попаднал в съветски плен, където и бил завербуван. "Астор" уж случайно се запознал с "обекта" и накарал "Гудрун" да се влюби в него и да сътрудничи на ЩАЗИ.


Знае се за около 40 подобния случая. След Обединението на Германия наказателни дела са заведени само срещу 16 от вербуваните жени, а до съда стигнали едва половината от тях. Почти винаги присъдите са били условни. Така например Йохана Олбрих, която била секретарка на министъра на финансите на ФРГ и в продължение на 15 години шпионирала за ЩАЗИ, получавайки дори орден за заслуги от ГДР, била осъдена на две години и половина условно.


От ЩАЗИ плащали добре за измяна на родината


Тези "Жулиети" са работели за ГДР от любов към определен мъж, но какви са били мотивите на останалите западногерманци, шпионирали срещу собствената си държава? Хериберт Шван подробно се спира на това в книгата си. За някои важна роля е играела идеологията. Валтер Ливер, например, тогава млад западногермански студент по физика, а по-късно - научен сътрудник в Институт по физика, бил с леви убеждения. Той бил вербуван покрай личните му проблеми: Ливер преживявал много тежко болестта и ранната смърт на родителите си, а майорът от ЩАЗИ, който го ръководел, успешно симулирал загриженост и ангажимент към него.


Все пак повечето шпиони са работели за ЩАЗИ по чисто финансови съображения. Волф-Хайнрих Прелвиц - сътрудник на Министерството на отбраната на ФРГ, който имал дългове и финансови затруднения, бил „купен" срещу 820 000 марки. В замяна Прелвиц предавал на ЩАЗИ документация за самолетите „Торнадо", танковете „Леопард 2" и други секретни данни от сферата на отбраната.


Студентските и средношколските бригади по времето на соца днес са обвити в една пресилена романтика в съзнанието на мнозина. Ако се замислите обаче, това си беше форма на експлоатация на младите, трудили се в продължение на месец без заплащане в селското стопанство. И същевременно показваше упадъка на това социалистическо земевладение.

През 70-те, 80-те години в селата беше започнал процес на обезлюдяване и отдръпване на хората от този непривлекателен и нископлатен труд на открито. Масовото преселение към градовете отне работна ръка и чрез бригадите и бригадирите частично се компенсираше нейната липса. Всъщност бригадите обхващаха не само младите, много често и работнически колективи отделяха свои работници за селскостопански бригади по повелята на партията.

Обикновено бригадирите работеха по прибирането на реколтата. Често пъти от селското ТКЗС се определяше един човек, който разпределяше работата и следеше за нейното качество. Бригадирите се хранеха в общи столови, спяха в общи спални помещения, най-често за това бяха пригодени читалищните салони или празните през лятото училищни сгради. Ползваха се общи тоалетни и умивални, на баня се ходеше един път на 10 дни. Храната се приготвяше в стола на стопанството, ако имаше такъв, често в стола на училището, а понякога с камиони я доставяха от близки населени места.

Това е т. нар. романтика на тези бригади. Естествено, те бяха под прякото ръководство на комсомола, някакви комсомолски натегачи със звезди на малко червено пагонче отпред на гърдите. Да не пропуснем полувоенните порядки, вечерните проверки, свалянето на знамето вечер и вдигането му сутрин, разпределението на хората по отряди, вечното съревнование между тях и наградите – обикновено отпуск в близкото градче. Затова и с такова нетърпение се очакваше краят. Днес носталгията към бригадирските дни е пресилена и невярна./Ретро.бг/

Вижте още:Някогашните летни ученически бригади

Михаил Михайлов, София


Един от най-живите ми спомени от детството ми по време на социализма е пътуването при баба и дядо в Кнежа с теснолинейката Червен бряг – Оряхово. То си беше истинско преживяване в онези далечни години. Малкото влакче, както го наричаха всички, беше сякаш някакъв остатък от предишен свят. През 60-те години на XX век, когато парните локомотиви бяха заменени от дизелови, теснолинейката си оставаше вярна на традициите и возеше, теглена от пушещ и сякаш задъхващ се локомотив. Движеше се с не повече от 20-30 километра в час и човек имаше усещането, че може да слезе и да се качи в движение. Вагончетата обикновено бяха 2-3 до 4 най-много и бяха от царско време още. Имаше дървени седалки и горяща печка в средата на вагона с натрупани дърва. Един човек се прекачваше от вагон на вагон на спирките, за да поддържа огъня навсякъде. Усещаше се задушливата миризма на пушека от локомотива.

Интересни бяха и пътниците. Често можеше да се види някой с кошница с кокошки, гъски, патки или пуйки. Кучетата и котките също бяха редовни пасажери. Често разни мъже особено през зимните месеци си подаваха шишета с червено вино, всеки искаше да почерпи другите с надеждата да му признаят винарското майсторство. Раздаваха се парчета баница, пилешки кълки, пържоли. Макар и непознати, хората общуваха непринудено, помня, че говореха на висок глас от единия край до другия на малките вагончета. И се смееха, страшно много се смееха, весели хора бяха. И сърдечни. Като дете винаги ме черпеха с бонбони, баници, сладкиши, често пъти на гарата в Кнежа слизах и с по някоя луканка в ръка.

По празниците, когато пътуваха много хора, допълваха композицията с т. нар. конски вагони, в които бяха наредени обикновени дървени пейки без облегалки. И там гореше печка, сигурно и там купонът е текъл с пълна сила. Не знам, защото ние купувахме някакви блокови билети от София и те ни осигуряваха места в нормалните вагони. И днес възрастните хора си спомнят с умиление за малкото влакче и се чудят защо го спряха.

Трайчо Първанов, София

Последните години до 1989-а впечатляват с върхови постижения в търговската дейност. На външните пазари са продадени 725 000 тона български цигари и 560 000 тона тютюн. Получените срещу тях валутни постъпления са над 8,5 милиарда долара.

В някои от отделните години реализираните валутни постъпления достигат почти милиард годишно. Освен че задоволява близо 90% от вноса на цигари за съветския пазар и страните от СИВ, “Булгартабак” реализира и над 100 000 тона цигари в Иран, Ирак, Турция, Тунис, Афганистан и други 10 държави.

Всяка година се доставят и по 20 т тютюни на западноевропейските пазари, САЩ, Япония, Египет и Мароко. Под различни форми се внасят и над 250 000 тона нужните типове тютюн, за да не се допусне да се ограничи или намали цигареното производство в България.

80-те години ще останат във времето и с многообразието на формите на сътрудничество, осъществявани от “Булгартабак” в едни необятни пазарни граници – рядък случай в световната практика. Като се започне от Съветския съюз и се мине през страните от Източна и Западна Европа, се достига до Индия, Виетнам и Кампучия.

И от Китай, Северна и Южна Корея до Япония, през Иран, Ирак и други азиатски страни, към Египет, Зимбабве, Мозамбик, Тунис. “Булгартабак” има постоянни представители в Москва, Прага, Ню Йорк, Техеран, Виетнам, Кампучия, Куба, Никарагуа, Ангола и Зимбабве. Осъществява се търговска дейност и сътрудничество с около 130 фирми от 36 страни.

След демократичните промени настават тежки времена за Булгартабак. В началото на 90-те, някогашния световен тютюнов лидер губи голяма част от пазарите си, а приватизацията му се оказва цяла сага и ходене по мъките.


Приватизацията в България стартира през 1993 г. Тогава започва да работи Агенцията за приватизация, а международни консултанти получават мандат да обучат екипа на агенцията, които да подготвят и да осъществят приватизацията на стотици държавни предприятия. Една от първите фирми, предложени за включване в програмата за раздържавяване, през 1993 г. е и „Булгартабак холдинг“.

По онова време консултантите на Агенцията за приватизация оценяват компанията на 1.2 милиарда долара. Тогава „Булгартабак“ има почти 100% пазарен дял в България, а също и износ от близо 60 000 тона цигари за Русия и бившите страни от Съветския блок, където марките „Опал“, „Родопи“ и „Ту 154“ са изключително популярни. Само че предложението за приватизация на „златната кокошка“ не се приема. Тютюневият холдинг започва да губи традиционни и важни за него пазари.

В тютюневите среди отдавна се разказва историята за оная тайна среща между тримата най-големи в началото на 90-те години – “Филип Морис“, БАТ и “Рейнолдс“. Целта на среднощното договаряне? Изтласкването на “Булгартабак“ от пазарите на бившия СССР.

Впоследствие огромните пазари, които “Булгартабак“ владееее, включително и в страни от Близкия изток, са сдадени без бой, а съдбата му кратичко и тъжно е обобщена от един вътрешен човек: “Булгартабак“ бе кравата, която всички политически сили дояха, но никой не я хранеше.“

Една по една фабриките на дружеството бяха ликвидирани…. Последна същата съдба достигна и най-печелившата някога – тази в Благоевград.

Точно 7 години трябваха, за да израснат бодлите на таралежите и те да започнат своята война срещу света на Възрастните.
Игралният филм "Таралежите се раждат без бодли" излиза  на екран през 1970 г. Телевизионният сериал "Войната на таралежите" тръгва по Българската телевизия през 1979 г. Поводът – международната година на детето.
И двата филма имат едни и същи, при това двама!, бащи - Мориц Йомтов и Марко Стойчев, по известни като Братя Мормареви. Но визуалните им родители са различни - съответно Димитър Петров и Иванка Гръбчева. Нито един от малките актьори обаче не премина от игралния филм в поредицата. Андрей Слабаков, Димитър Цонев, Ивайло Джамбазов и другите "таралежи без бодли" просто вече са пораснали.


Бандата малчугани в сериала е от Маляка (Димитър Ганев), Камен (Морис Асса), Пантата (Борил Петров), Тончо (Асен Коцев), Сашо (Огнян Желязков), Добролюб (Димитър Димитров) плюс единственото момиче Юлия (Евгения Божикова).
Действието се развива в края на 70-те години на миналия век. Може би най-спокойното и благодатно време в цялата история на България. Тодор Живков връчва орден след орден на Леонид Брежнев, срещу които страната ни получава големи количества нефт. Този нефт е реекспортиран на Запад и в хазната влизат лесни пари.
Търговията с оръжие също върви добре и носи долари. (Все още нямаше евро.) Нямаше дисиденти, нямаше безработица, нямаше стачки... Д-р Тренчев го нямаше даже - беше си най-обикновен патоанатом в Стара Загора.
Толкова безконфликтно е времето, че в него трудно се намират конфликти за филми, романи и всякакви други произведения на изкуството. Разбира се, конфликти има, но никой творец не знаеше каква мина ще настъпи, ако нагази в дълбокото, и дали гърмежът в нея няма да откънти в ушите на някой много високопоставен другар.


Като печени кинаджии Братя Мормареви му намерат колая с детските филми. Уж така - малко на игра, малко наужким, малко с намигане, малко с подърпване на детските уши критичните стрели се забиват в задника на... зам.-директора или зам.-министъра. Дотам. Още Алеко Константинов беше забелязал, че критиката по нашите земи обикновено е до подначалника.
И ето първия проблем на "таралежите". Маляка мечтае да се запише в баскетболния отбор на училището, където тренират Камен, Пантата и Сашо. Обаче треньорът Пангаров (Павел Поппандов) смята, че Маляка е прекалено нисък за играта на високите. Амбициозната майка (Людмила Чешмеджиева) успява да запише сина си, но тогава лъсва подлостта на треньора. Според него само Пантата има качества на голям баскетболист, другите са най-обикновен миманс.
Обидени, момчетата решават да си направят свое игрище до един от жилищните блокове в столичния „Гео Милев“. Тогава скачат обитателите им - как така ще се вдига шум под прозорците им!? Децата успяват да свикат събрание на блока и добрият домоуправител Константинов - да убеди големите, че малките трябва да спортуват. Такова е и изискването на партията. Единствената, която е срещу баскетболното игрище, е баба Гинка, бабата на Тончо.
Маляка решава бандата да го отвлече и така да я принудят да се съгласи. (Виж ти откъде още са се зародили отвличанията?!) Е, похищение няма, но игрището е построено. Заради слаб успех в училище треньорът изхвърля Пантата и той се връща при приятелите си. А отличничката Юлия получава пионерско поръчение да помогне на другарчето да си поправи успеха си. Ще се породи ли и нежна дружба между тях?



От тук до края на сериала основният конфликт (има и други) е между игрището и един гараж, в който бащата на Тончо иска да приюти новата си лъскава кола, купена след гурбет в чужбина. В битката се намесват класната ръководителка, милиционери, домоуправителят и даже журналист от в. "Народна младеж".
Проблемът е решен - гаражът остава, а на децата е намерено друго място за баскетболно игрище.

Къде е днес бандата на таралежите и кой какъв стана?

Огнян Желязков - в плен на телевизиите

Огнян Желязков също е откритие на режисьорката Иванка Гръбчева. Той е едно от децата във филма й "Изпити по никое време", където пак си партнира с Димитър Ганев. В сериала е най-голям на години, но не и на ръст. "Аз бях най-голям от всички и ги учих на всякакви щуротии, включително и да пушат", казва Огнян Желязков, който тогава се превъплъти в ролята на шестокласника Сашо. "Всъщност аз реално бях десетокласник, но изглеждах малък", казва днес 53 годишния Желязков.
Завършва техникум за хлебна и сладкарска промишленост и 5 години поред кандидатства във ВИТИЗ. Винаги стига до последния кръг и комисията му казва, че той няма какво да научи повече в института.
На шестия път е приет в специалността "Куклено майсторство". Състудент е с Камен Воденичаров и Тончо Токмакчиев, по същото време там учат и Александър Морфов, Теди Москов, Мая Новоселска, Крьстьо Лафазанов и др.

След дипломирането си през 1990 г. Огнян Желязков е разпределен в Бургаския куклен театър, но издържа там само месец. В София става главен готвач в първата истинска спагетария "Пиколо Италия" срещу чешкото посолство. Снима се във филма "Граница" и в "Денят на свинята" и със спечелените пари открива една от първите автомивки за ръчно миене на автомобили. Повечето от работниците са безработни актьори.
После прави частна хлебарница. Камен Воденичаров го кани в "Ку-ку". Огнян е в екипа при всичките матаморфози на екипа - "Каналето", "Хъшове", "Шоуто на Слави". Едновременно е актьор и изпълнителен продуцент. След разцеплението на трупата остава при Слави Трифонов, но след два месеца напуска.
Става изпълнителен продуцент на "Руска рулетка" и "Господари на ефира" при Магърдич Халваджиян, прави първия "Биг Брадър" при Нико Тупарев, после е изпълнителен продуцент на ТВ 7, продуцент на футболното ни първенство, а сега е "артист на свободна практика".
Женен е за красивата Николина Димитрова, която преди години беше журналистка и четеше новините по "Ефир 2" на БНТ. Имат десетгодишен син.

Димитър Ганев стана адвокат

В ролята на Маляка е Димитър Ганев, едно от най-сниманите деца в българското кино. Таланта на Митко открива Иванка Гръбчева за първия си детски филм "Деца играят вън". Тогава той още не е навършил 5 години.
На кастинга обаче заявява, че може да чете, и му тикват в ръцете някаква книжка. Той наистина движи пръст по текста и разказва съдържанието, но не забелязва, че всъщност държи книжката наопаки. "Просто вкъщи много ми четяха и знаех приказките наизуст", казва днес Димитър Ганев. Но "гафът" явно впечатлява екипа и хлапакът е одобрен.
Във "Войната на таралежите" Митко Ганев вече е обигран актьор, няма никакъв страх от камерата и играе по американски сдържано - без излишни мимики, гримаси и жестове. Режисьорката Иванка Гръбчева знае качествата и възможностите му, но и знае, че е палав за десет деца, макар и 11-годишен.
За разлика от "Изпити по никое време" тук детската компания е по-многолюдна и прави още по-големи бели. Веднъж на режисьорката й идва до гуша и тя заявява: "Ще ви направя обща снимка и когато ми е много тежко, ще я погледна и ще си кажа, че е имало и по-лошо..."
След казармата Димитър Ганев работи десетина месеца като осветител в Киноцентъра. Когато групата е в продукцията "Те надделяха", Киран Коларов го снима в един от епизодите, но той не влиза в готовия филм. "Никога обаче не ми се появи желание да уча актьорско майсторство", каза Димитър Ганев. Иска да се занимава с режисура, но когато завършва гимназия, не приемат в тази специалност без 10-годишен стаж и само като второ висше.
След кратка надежда да учи история на изкуствата в Китай Ганев се вслушва в съвета на баща си: "Юристът е дялан камък." Днес е адвокат, от буйната му някога коса не е останало почти нищо, но за превръзката на Темида това няма никакво значение. Женен е, има син и дъщеря.

Асен Коцев е някъде в чужбина

Асен Коцев в ролята на Тончо е най-малкият хлапак в групата. И единственият, на когото по време на снимките се налага да посети "Пирогов". Играят мачле с топка за тенис вместо с футболна и Огнян Желязков така го нацелва в главата, че той получава леко комоцио.
Асен Коцев успява да влезе в НАТФИЗ, но не го завършва. Огнян Желязков, с когото са следвали по едно и също време, споделя, че преди двайсетина го видял да продава цигари на пазара "Ситняково". Веднъж майката на Асен споделила с покойната Иванка Гръбчева, че синът й е преживял тежка автомобилна катастрофа и от години живее в чужбина.


Евгения Божикова лекува 

Героинята на Евгения Божикова - Юлия, е единственото момиче в момчешката тайфа. Тя е родена в София, баща й е известният навремето журналист в "Народен спорт" Владимир Божиков - Перси. И нея режисьорката Иванка Гръбчева забелязва при участието й във филма "Талисман". За "таралежите" й правят пробни снимки, а Климент Денчев е баща й в сериала.
Разбира се, Юлия е отличничка, която получава пионерско поръчение да помогне на закъсалия го с уроците Пантата. Между тях трябвало да има и първата в живота им лека любовна линия. Но линията е толкова тънка, че много трудно се забелязва.
Участието във филма дава шанс на Евгения да не ходи редовно на училище, но пък да се развява с дълга коса във време, когато масово стрижат заради въшки. За да докаже обаче кой все пак кара влака, класната ръководителка задължава единствено нея да ходи с престилка.
Иначе снимането на филма си е голям купон. "За мен беше интересен начин на живот, - спомня си Евгения - защото в моята фамилия нямаше хора от артистичната гилдия. И ми беше много странно, но не се притеснявах. Правех всичко с голямо удоволствие..."

Въпреки участието си в два филма Евгения никога не е мислила да кандидатства във ВИТИЗ. От малка разбира, че не я бива за артистка.
Нейните вуйчо и вуйна, лекари, започват да й дават "професионални анонси" към медицината. И още от петгодишна решава, че ще става доктор и нищо друго. Само за няколко месеца е изкушена от журналистиката, още повече и баща й е много против тя да става лекар, тази професия според него не била за жена. Впрочем той е против и Евгения да го наследи в журналистиката.
Когато е в девети клас, Евгения е одобрена на кастинг и за някакъв партизански филм. Трябвало да копае с мотика, а тя за първи път хващала този селскостопански уред. Евгения обаче отказва снимките и сериозно заляга над учебниците по биология и химия. През 1982 г. женската конкуренция за медицина е 1:10.
След като завършва, Евгения изкарва 3,5 години като селски лекар в гара Бов. Връща се в София и когато казва на баща си, че ще става дерматолог, той възкликва: "Какво? Ще се занимаваш със сифилитици?!"
Тя го успокоява, че сифилисът е само една от 7-те хиляди кожни диагнози. А и никога няма да остане без работа, защото кожата е най-големият орган в човешкото тяло.
Сега Евгения Божикова работи в собствен кабинет и много обича дерматологията, защото тя граничи с изкуството. Разведена е, живее с приятеля си. 25-годишната й дъщеря е завършила китайска филология и международна търговия в Пекин.

Морис Асса живее в Германия


За ролята на Камен Иванка Гръбчева избира еврейчето Морис, или Моци, както му викат всичките. Той е може би най-креативният в лудориите. Веднъж обаче другите момчета го заключват в едно от шкафчетата на училището, в което снимат, и пускат резето. Моци започва да крещи за помощ. Вади ножчето си и опитва да махне резето. Едно от момчетата решава да му помогне и нанизва пръстите си на ножчето.
Във филма се снимат и двама съвсем малки близнаци - Милен и Борян. Красиви като ангелчета, възпитани, послушни. Само за няколко снимачни дни Моци ги преобразява. Двамата тичат и крещят: "Идиоти! Ние сме убийците на Алдо Моро..."

Дядото на Моци - Мориц Асса, е участник в антифашистката съпротива. Бил е началник на отдел в Министерството на външната търговия, генерален директор на "Булгарплод", както и зам.-председател на организацията на евреите в България "Шалом". Бил е и наш търговски представител в Лондон. Той е първият изпратен от Андрей Луканов за търговски представител на България в Израел, още преди да бъдат възстановени отношенията между двете държави.
Още по социалистическо време родителите на Морис - Исак и Флора Асса, напускат България и се установяват във Виена, където работят в научен институт. Според Емил Кало, бивш на "Шалом", Исак Асса е бил дясна ръка на известния американски милионер Айзънберг. От Виена семейство Асса се преселва и установява в Израел. В България са били само преди два месеца за погребението на стария Мориц Асса.
А Морис, някогашният "таралеж" Камен, се жени за немкиня и днес двамата живеят в Германия.

Пантата - любимият актьор, който стана хирург

Борил Петров е роден в Пловдив през 1965 г., но израства в София. Неговата артистична кариера тръгва от БТ по една чиста случайност. Актьорът Иван Джамбазов, приятел на родителите му, чува магнетофонен запис на детска приказка, разказана от Борил. След телевизията следват десетки роли в киното и няколко участия в театъра. В тогавашния Театър на народната армия партнира на самия Васил Михайлов.
Иванка Гръбчева забелязва Борил във филма на Рашко Узунов "Талисманът", където играе една от главните роли, и го взема във "Войната на таралежите". Сериалът има огромен успех и децата - главни герои в него стават почти звезди. По-големите като Борил имат дори фенки, получават много писма. “Заради филма се обръщаха след мен по улиците, викаха възторжено, имах бележка, която ми разрешаваше да несе подстригвам късо в училище, ходех по турнета с Ламбо, с Васил Михайлов, имаше всичко - фенки, място в препълнената дискотека”, разказва той.
Артистичният живот и свят обаче не могат да изкушат Борил Петров да опита актьорско майсторство във ВИТИЗ. То няма и как, след като три поколения в рода ти са лекари. Дядо му д-р Борис Милев е един от най-известните акушер-гинеколози в Пловдивско. А след като и баща ти е хирург, няма как скалпелът генетично да не лепне в ръката ти. Убеден е, че хирургията е върхът на медицината.
Борил завършва столичното 7-о училище и после Медицинската академия. Изкарва разпределението си в болницата "Св. Врач" в Сандански и от тогава до днес е в коремната хирургия на Александровската болница. Много хора все още познават в него Пантата от "Войната на таралежите". Други казват, че лицето му им е много познати и когато разбират откъде, възкликват: "Ами да! помня го тоя сериал по телевизията...".
Освен с професията си д-р Петров се гордее и със семейството си. Той е щастлив баща на три момчета. Най-големият му син вече е на20 г.

Внукът на Георги Димитров се занимава с реклами

Въпреки че живее в една кооперация с Иванка Гръбчева, Димитър Димитров прилежно се явява на кастинг и там печели ролята на Добролюб. Димитър е внук на Георги Димитров - "вожда и учителя на българския народ", според официалното клише на тогавашната идеология. Син е на Бойко Димитров, който е осиновен от Георги Димитров. По съветски образец наричат момчето Митя, така се е казвало и починалото в Москва дете на Георги Димитров.
Добролюб е комбинаторът в бандата. Той умело лъже класната си, че майка му и баща му (Джоко Росич) са разведени, и с това си спечелва нейното по-толерантно отношение.
От снимките помни, че най-много им се карал операторът Яцек Тодоров и защо е намразил лимоновите резанки. В един кадър с Маляка, в който хапват от тях, така се смеят и лигавят, че се налага да направят към десетина кадъра.
И до 1989 г., и след това известната фамилия носи повече негативи на Димитър.

Преди всички очаквали от именитите наследници на такива фамилии да направят нещо гениално или да станат суперизвестни. След това ги подозирали, че може би са от хората, на които са дадени "куфарчетата с парите".
Димитър си признава, че номенклатурният произход му помага по-лесно да отиде и учи в чужбина, макар и в социалистическата ГДР. Записва юридическия факултет на университета в Лайпциг, където е от 1987-а до 1992 г. Там го заварват преломните ноемврийски събития в Източна Европа, падането на Живков и на Берлинската стена. Заради всичко това му се налага след източногерманското право да изучи и западногерманското.
В България се завръща през 1992 г., но не работи професията си. "Още тогава прозрях, че скоро в България няма да има истинско правораздаване", аргументира днес отказа си Димитър Димитров. Прави своя агенция и се занимава с филмова реклама. Така че след известно прекъсване Митята отново е около киното.
Съпругата му заминава в САЩ и двамата се развеждат. Сега живее без брак с любимата си жена, имат момиченце на 4 годинки.

Източник: в-к „24 часа“(Пенчо Ковачев), в-к „Стандарт“, beu.bg


С времето се променят нещата,но спомените остават!
Усмихнат и спокоен ден!

Който не е живял и видял с очите си живота по онова време и " налъмите"...и други полезни за времето си придобивки......нека се наслаждава на днешния "спокоен"/меко казано/ живот със съвременните "налъми"....Може пък да са по удобни от дървените,е написал потребител в фейсбук

Какви са вашите спомени?



В култовия сериал "На всеки километър" от края на 1960-те и началото на 1970-те години, Стефан Данаилов изпълняваше ролята на майор Никола Деянов - Сергей / Серж Омон, и участва в 12 от общо 26-те серии на филма - от втора до 13-а.

Филмът е уникален исторически документ. Така ще го представя и на децата си. С удоволствие, цялото семейство, ще сме пред телевизора в часовете, в които се излъчва,е написал потребител в фейсбук.


Днес ви представяме 1-ви сезон на култовата поредица


Епизоди:

1 серия – „Шлеповете“

2 серия – „Двете китари“ 

3 серия – „Пеещият часовник“

4 серия – „Трите удивителни“

5 серия – „Насрещни влакове“

6 серия – „Осем без десет“ 

7 серия – „Магарешката пътека“ 

8 серия – „Циганката“ 

9 серия – „На всеки километър“

10 серия – „Великден“

11 серия – „Възкръсналият мъртвец“ 

12 серия – „Рицарският кръст“ 

13 серия – „Първият ден“ 

За филма:

„На всеки километър“ е български филм от края на 1960-те и началото на 1970-те години.

Филмът е приключенски филм на партизанска тематика. Състои се от 26 серии, разделени в две художествени части (сезони) – първата се развива преди 9 септември 1944, а другата – след това.

Снимките на филма започват през 1969 г. Сред сценаристите на филма са Павел Вежинов и Георги Марков. Режисьори са Любомир Шарланджиев и Неделчо Чернев. Продукцията е финансирана от управляващата в България БКП и е посветена на 25-годишнината от преврата на 9 септември 1944 г, тогава представян като народно въстание. Художник на постановката е Петко Бончев.Песента се изпълнява от Коста Карагеоргиев.




Отминаващата вече есен ме настройва носталгично и ме връща в детството. Времето за усилено подготвяне на зимнина, на печените чушки, на царските туршии, на маринования пипер и различните компоти, сладка, конфитюри. То си беше направо един усилен сезон, който преминаваше през няколко етапа.

Най-напред се започваше с обиколка по пазарите и поетапното и постепенно закупуване на плодовете и зеленчуците. Най-бързо ставаше царската туршия, защото изискваше само нарязване на зеленчуците. Следваше маринованата туршия със сто червени чушки и камби, на която майка беше истински майстор, а из цялата кооперация се разнасяше сладникаво киселия аромат на варената марината.

По-сложен беше въпросът с лютениците, които бяха поне два вида, защото там се преминаваше през наколко етапа. Баща ми изпичаше чушките на тенекия на двора, после ги смилаха с доматите и пак се връщаха на импровизираното дворно огнище за варенето на крайния продукт. Междувременно в движение се купуваха и плодове и се варяха компоти или се правеха сокове. После баща ми сваляше бурканите в мазето, в което беше изградил дървени рафтове, подреждаше ги и те бяха неговата гордост. И целият този труд не е бил поради някаква прищявка, а просто беше част от отглеждането на децата и изхранването на семейството. Днес по магазините има всичко целогодишно. И въпреки това с носталгия си спомням за онези софийски есени, в които градът замирисваше на печени чушки и лютеница. Липсват ми и ароматът и вкусът на майчините туршии и компоти, бащината патриархална радост от осигурената за фамилията зимнина.

Терзиев, София

Едно време нямаше Коледа, а Дядо Мраз. Той редовно идваше в службата на родителите, където за децата се устройваха тържества. Беше облечен в червена мантия, налепена тук-таме с памук. Придружаваше го красива Снежанка. Преди да си получат подаръка, малките трябваше да изрецитират стихче или да изпеят песничка.

Мечтата на момиченцата тогава беше да получат голяма руска кукла. Като я сложиш да легне, тя си затваряше клепките, а като я разклатиш, казваше „Мама“. Като я поведеш за ръката, правеше стъпки с крачета. Това предизвикваше небивал възторг у децата.

Матрьошките и неваляшките бяха по-традиционни и недолюбвани – много малко неща можеха да правят. За момченцата пък най-желаният подарък беше камион, в чиято каросерия по-малките можеха да седнат и да се возят, ако някой ги тегли. Същински лукс бяха конструкторите с истински болтчета и гайки от метална сплав – те бяха скъпи и най-често си позволяваха да ги купуват само училищата за колективно ползване в час по трудово обучение.

Както и днес, така и тогава децата най се мръщеха, ако им подарят книга, не го смятаха за истински подарък, а като задача за училище.

Съкратили Димитър като портиер, издържал се с минимална пенсия 

Братът на великата Невена Коканова – Димитър Коканов, едва свързвал двата края. 75-годишният бивш актьор бил принуден да се издържа с минималната пенсия и преживявал месеца с малко повече от 200 лева.

Доскоро по-малкият брат на покойната актриса си помагал финансово, като работел като портиер в дипломатически блок, където му плащали минималната заплата, но го съкратили, защото вече бил твърде стар и имал болежки. Годините труд след пенсионна възраст обаче успели да му добавят още някой друг лев към пенсията, която иначе била унизително ниска. Подобно на повечето артисти, Коканов се чувствал унизен от сумата, с която държавата оценила приноса му към родната култура, но не искал да проси милостиня и се справял както може. Помагали му дъщерите му, а единственото му щастие в последно време било появата на внучето. Малчуганът запълвал времето му и гордият дядо дейно се включвал в отглеждането му.

Почти не се чувал с дъщерята на Невена Коканова и нейния син, защото с кака му, още докато била жива, водели тиха война. Според близки до именитата актриса Митко цял живот ѝ бил сърдит, че винаги оставал в нейната сянка и никъде не го посрещали с фанфари както нея. Не могъл да реализира таланта си и не изиграл емблематични роли, защото вниманието било насочено само към Невена. Това обаче съвсем не било единственото камъче, преобърнало каруцата на тяхната братско-сестринска любов.

Двамата се скарали още на младини за фамилни земи, които не могли да поделят така, че и двамата да са доволни. Димитър пак се чувствал ощетен и към днешна дата не можел да има претенции към имотите на сестра си, с които се разпореждала нейната дъщеря Теодора Шарланджиева. Най-сериозният им скандал обаче бил заради неговата съпруга, която Коканова не харесвала. Става дума за актрисата Анелия Ничева, която и към днешна дата продължава да играе в Столичния куклен театър. Тя и Димитър дълго време живеели разделени, но покрай скорошната поява на внучето заровили томахавките и сега опитвали да скрепят брака си.
/ретро.бг/

Хулен от едни и обичан от други, Тодор Живков ще остане завинаги в историята на България като най-дълго управляващия политик след Освобождението. Той беше на власт в продължение на около 40 години.

След преврата на 10 ноември 1989 година, Тодор Живков се оттегля от политическия живот на страната. Комунистическия лидер си отива от този свят през 1998 година, а погребението му е на 5 август.

ВИДЕО:


Известно е, че безделниците са предимно хора от 15 до 30 години, които не учат и не работят. У нас те са хиляди. А според органите на МВР от извършителите на престъпления 42 процента са безделници.

В Наказателния кодекс има чл. 329, който предвижда лишаване от свобода за придобиване на нетрудови доходи по непозволен и неморален начин. Ето че не сме безучастни към явлението — безделник. Но преди да се обърнем за помощ към обществените организации, МВР и прокуратурата, според мен е редно да упрекнем първо семейната среда, която е възпитала безделник. Скоро чух реплика от една възрастна жена: „Като не знаете да възпитавате децата си — учете ги на труд!“ Някои от нас дори не биха разбрали какво ни казва тя.За разговор на тема — борба срещу безделието, съм в град Толбухин. Това не е, защото тук проблемът е по-остър. Просто тук вече се работи срещу безделието. От общия брой на безделниците — 2000, вече 420 младежи работят. Естествено това са плаващи цифри. Защото често част от тях правят маневрата „да се водят“ някъде на щат, за да не дразнят хората, и пак не работят. И все пак тук, в град Толбухин, има „Работна програма за борба с безделието“, която трябва да „обединява всички организации и органи, които имат средства за борба с безделието“, и това, което според мен е най- хубавото, е, че тук има резултати не на книга.

— Не можеше повече да отчитаме дейност по събрания. А те — безделниците, да ни се усмихват от всяко кафене, когато отиваме на работа — с това започна разговора Димитрин Радев, секретар на Общинския комитет на Комсомола.
Една наша статистика ни показа, че безделниците са почти 10 на сто от комсомолците. Инцидентните ни опити не показаха кой знае какъв резултат. Трябваше нов начин за работа. Пък и с МВР и прокуратурата разговаряме и те ни подсказаха, че доста от момчетата и момичетата, като не работят, по-лесно стават техен контингент. А колко по-добре би било да спреш някой преди погрешната стъпка. Идеята дойде от заместник районния прокурор Георги Желев, който с тогавашния секретар на Общинския комитет на ДКМС Любен Попов за няколко месеца разработиха програмата. В нея обществените организации бяха помолени да ни помогнат в борбата срещу безделието. В програмата бяха посочени всички права и задълже-ния на държавните и обществените органи и организации, произтичащи от закона и морала. Тя предвижда три етапа в работата с издирване, насочване към работните места на младежите и работа на трудовите колективи с новопостъпилите.

Не е трудно човек да поговори с хора, които си нямат работа и стоят на чаша кафе. Те дори с удоволствие те приемат в компанията. Ще вмъкна в разговора и мнения на самите безделници за безделието им.
От една кръгла маса с младежи, които през работно време седяха в едно кафене, се оказа, че само двама от тях не работят. В разговор, и то анонимен, хората са откровени. Проведохме го всички заедно, всеки имаше мнение. Ето това, което според мен ще ползува хората, заети с проблема им:„Не мога да работя това, което ми предлагат. А там, където искам, няма места. И изобщо, ако се огледате, навсякъде, където се търсят работници, не е хубава работата. Или е тежка, или малко плащат. Като ще ми намира работа Комсомолът, първо да ме попита мога ли, не мога ли да я върша.“
„Изключиха ме от училище. Според мен несправедливо. Не бях лош ученик, но ме хванаха, че пуша. Сега нито уча, нито работя. Знам, че не може така, и скоро ще си намеря работа. Искам да завърша, гимназия. Но работата ми не трябва да бъде тежка, иначе ще заспивам във вечерното училище.“

Попитах ги дали знаят нещо за програмата за борба с безделието, която се провежда в техния град. За моя изненада две от момчетата вече бяха намерили своя завод благодарение на нея.„Отначало се ядосах. Защо ли, по-мислих си, те ще ми се бъркат в живота. После, тъй като и нашите доста ме притиснаха, реших да отида в този завод и да опитам. Сега съм фрезист. Момчетата при нас са много добри и сърдечни. Намерих там нови приятели. Като че ли сега се чувствувам по-добре. Без работа си някак излишен и самотен. И затънеш в черни мисли, скандали с родителите за всекидневния лев и без унижение от околните.“

-Аз все още ходя на работа, ама ще избягам. Не ме обичат там и не ми показват занаята. Като че ли ще им изям хляба. Пренебрегват ме, дават ми лоши инструменти. Ще отида на друго място.“
—        Ние знаем за това! — казаха Димитрин Радев и Георги Желев, когато им споделих разговора. — Затова сега основна наша задача е да убедим хората от трудовите колективи, че много зависи от тях да не отблъснат младите хора с пренебрежително отношение. Никой не се е родил научен, достатъчно е да си намери майстора, не в преносен смисъл, както обикновено се разбира тази приказка.

—        Ще ви разкажа за обстановката в младежкия дом, която бе венецът на нашата работа. Там дойдоха не само издирените младежи с връчени покани, а и любопитни техни „колеги“. Предполагам, че са били изненадани от факта колко много хора са загрижени за тях. И колко много работни места има. Двадесет и седем предприятия oт града им предложиха работа според образованието им и квалификацията им пред комисията се представяха по 16 души, а тя имаше 50 членове, включително психолози, педагози, челници в труда. Младежите веднага получаваха отговор на всеки от въпросите си. Стотина от тях избраха работното си място. На другия ден обаче половината не се явиха на него. Но ние бяхме подготвени за това и с коли на предприятията ги обиколихме. Последва нов разговор и те разбраха, че освен разговори има и санкции. На следващия ден се явиха на работа.

 — А после?

– После! Именно това ”после” ни липсва — продължи Георги Желев. — Липсва ни обратна връзка. Липсва разбиране от някои хора. Например: доста домоуправители ни отговориха, че при тях няма безделници, за да не си развалят спокойствието и може би добрите отношения със съседите. Освен това не сме много постоянни. Две подобни събрания за две години. А и в работническите колективи често ни отговарят, че не са детска градина. Като не се оправяли новите с работата – вън! Не може така да се разсъждава. Понякога това води до обезверяване на младите хора и ги кара да потърсят средата на лентяите, които им показват по-лесни начини за печелене на пари, за съжаление незаконни.В прокурорската стая седи разплакана жена. Дошла е за кой ли път да се оплаче от детето си:

— Помогнете ми, другарю прокуpop, той ще отиде в затвора, ако продължава така. Не иска да работи, а всеки ден ми обира портмонето. Понякога с бой ги взима. По-силен е от мен. Не беше лошо дете. Сега не може да се задържи на работа. Десетина завода е сменил. Работи седмица-две и бяга. От мен не го е видял. Аз тридесет години съм все на едни станове.
Майката молеше за помощ, а до нея тридесетгодишното й детенце усукваше големите си ръчички:
— В момента съм в отпуск — лъжеше „то”. — На един строеж работя. Оказа се, че строежът е частен и че плащат за обща работа по 30 лв. на ден. Сметката и за мен е проста.

3а 6 дни — заплата на висшист без удръжките. Той бил и на държавно. Там работата била никаква, никой не работи, но и пари взимат малко.. Ту пясък няма, ту вар, по цял ден пият бира и играят карти. Той не ги разбира тези работи. Иска да работи и да му плащат, а не да си клати краката за 100 лв. на месец. Пък и не обичал началниците.Тук ми идва наум дали някои ръководители да не се вслушат в мнението на едно лошо момче, което ние с право упрекваме, че не работи. Дали няма истина в наблюденията му от неговия кратък стаж в предприятията. Не върви ли често нашата заплата за проседяно време в завода, а не за извършена работа? И ето как реагира той. Предпочита да работи 12 часа някъде и да си вземе пари за наистина извършен труд, а да не манкира някъде цяла седмица за същата сума. Може би една добра бригада с един добър майстор и добро възнаграждение за труда биха обърнали пътя на младия човек към държавните строежи.

Така станало в село Карапелит. В бригадата на героя на социалистическия труд Петър Гочев довели насила „черната овца“ на селото — безделник и хулиган. Работил тук-там, но или той не харесвал хората, или те него. Сигурно бай Данчо има някаква рецепта за работа и с хора, та момчето останало в бригадата и сега е един от най-добрите механизатори.
Завели „трудни момчета“ и на АЕЦ — Козлодуй, в бригадата на Иван Личев — също герой на труда:

— Казват ми — „трудни деца“, сложих ги на труден участък. Справиха се мъжки. Дори им хареса. Не искат да си отиват.
Добре би било нашият кратък разговор за безделниците да завърши оптимистично. Но самозалъгването не е за препоръчване и не лекува. В управленията на МВР всекидневно попадат част от безделниците, вече за небезобидни разриви с морала и закона. Някои от тях, дори изтърпели присъди, отново не искат да се научат откъде с честен труд и без намесата на Наказателния кодекс да си изкарват хляба. И е тъжно, че тези младежи растат около нас, а обществото не успява да ги върне от погрешната стъпка, която може да опропасти цялото им бъдеще.

— Реалният резултат от нашата работа е 420 души — потвърди Димитрин Радев. — Важното сега според мен е да не остане само на книга и да заглъхне тази инициатива, а да стане постоянна работа на цялото ни общество. Дори при второто ни събрание доста хора подходиха формално. Не ни ли вярват?! Как да си обясним факта, че на срещата до¬юйдоха хора от АЕЦ — Козлодуй, а от град Толбухин имаше представители само на три завода. Сигурно имат по-важни задачи, но според мен и тази не е за подценяване.Накрая, мисля, че трябва да се върнем към родителите. И към думите на възрастната жена, че ако детето е научено от малко на труд, той — трудът, сам по себе си възпитава и не разрешава на нашите деш много от пороците на безделието.

Дали прекадената родителска обич след време не се оказва първата стъпка към мързела им? Разговорите ни пред децата за шмекериите ни на работното ни място? Извееш „мъдрости“, казани на маса, от сорта: „Който работи е глупак“, „От работа не се хубавее, а се гърбавее!“ може би оказват влияние на нашите деца и те излизат от семейството с нова философия, която ги воли до безделието и оттам към престъпните начини за печелене на пари. Вярно е, че отдавна вече сме твърде много социализирани, за да считаме, че семейството е всичко за възпитанието. Отдавна вече „моето семейство не е моя крепост“ — и за добро, и за зло. Но и до днес живея още — или пък доизживяват дните си? — традиционни съждения като „Каквито са родителите —такива в децата“. Ако това е вярно, ще ни се наложи една тъжна равносметка за личното ни трудово възпитание. А за него кого ли да виним? Може бв шопа с неговата „максима“: „Никога не могат да ми платят толко малко, колкото малко работим.“

Време е наистина да прогледнем и за себе си, и за околните. Да се излекуваме от ориенталското ни отношение към труда, за да не загубим за бъдните поколения идващото ни  от векове качество: „Народ честен и трудолюбив!“ •
Автор: ВАЛЕНТИНА СИМЕОНОВА
Препечатано от сп. „Общество и право“, 9/1987 г.
Оригинално заглавие: Безделието – синдром на придобит мързел

По времето на социализма за асамблеята паркът е бил преустроен в зона за творчество и развлечения на децата и дори е имало детска железница. В момента единственото останало е този знак, който общината редовно ремонтира и боядисва.Международната детска асамблея “Знаме на мира” е бил фестивал на детското изкуство под егидата на ЮНЕСКО, организиран по идея на дъщерята на Тодор Живков Людмила Живкова. България е домакин на първата асамблея през 1979 г., в която участват деца от 79 държави.

Инициативата е планирана като еднократна, но заради положителния международен отзвук е решено срещите да се провеждат през 3 години. Асамблеята от 1989 г. постига рекорд, посрещайки участници от 135 държави. Целият този проект се обединява от мотото “Единство, творчество и красота”. Името, и девизът на асамблеята са взаимствани от философската система на Николай Рьорих – руски художник и философ, пише "Булфото".

Единственият останал знак на "Асамблея Знаме на мира" е във Варна.Той се намира в парка на варненския квартал "Аспарухово".
ВИДЕО:


Нова година не идва, ако телевизията не я покаже. Заради този маркетингов закон на съвременната забавна индустрия съществуват и новогодишните програми.

А когато телевизията у нас беше една, за тях ръководството не се скъпеше, даваше повече пари, обмисляше още от август кои най-големи звезди да излязат на малкия екран, а през ноември вече строеше декорите и снимаше.

Днес не е същото. В домовете ни вече влизат по 150 тв канала от цял свят, а интернет разширява многообразието до безкрайност. Затова и телевизиите отдавна не снимат толкова скъпи и лъскави програми. Онези обаче – направени с една-единствена цел за една-единствена телевизия, още се помнят. Те и не бяха толкова отдавна.

Какво си спомняте най-ярко от старите новогодишни програми ?

Сега ще ви напиша какво е било НРБ

За обикновения човек Народната република не бе долар за 96 ст. Не бе и мощна индустрия. Не бе и ДС.
За обикновените хора 99% НРБ беше нещо уникално.

Когато ходехме по улиците на който и да е град или село, не само няма кой да те нападне, ами и да те напсува! Решетки по прозорците? Стига, бе - това да не е затвор. Железни врати по входовете? Та ние не сме били диваци! Нито наркомани, нито просяци, нито крадци.

НРБ - това е, когато познаваш всички в блока, дори когато е на 16 етажа. Може да влезеш при всеки и да си поискаш захар, сол или каквото и да е.

НРБ - това е, когато възрастен се качва в градския транспорт и младите като по команда ставаха да отстъпят място. Така ни учеха.

НРБ - тогавашните гастрономи работеха като днешните магазини. Вървиш и буташ количката, но нямаше никаква охрана. Бележката за сирене лелката я пишеше с молив отгоре на хартията. Нямаше камери за наблюдение. На никого не му минаваше през главата да краде.

НРБ – най-доброто образование, и то без пари.

НРБ – времето, когато малцинствата ги ограмотяваха и те работеха по строежи и комунални предприятия. Всички!

НРБ – време, в което улиците бяха излизани до блясък и кметството не плащаше милиони на някакви олигарси.

НРБ – време, в което българският милиционер не мъкне загубилото се дете в милицията, а го изпраща до вкъщи и го предава на родителите му и после отдава чест! И не заради някаква изгода! Към милиционера имаше уважение!

НРБ – време, в което големите можеха да се доближат до дете и да го попитат има ли нужда от помощ! Днес такъв ще го обвинят в какво ли не!

НРБ – време, в което всеки оставяше ключа под черджето на вратата. Никой не крадеше.

НРБ - от работата ти даваха на смешни цени жилище! Ипотека никой не знаеше какво означава! Банкерите не бяха толкова алчни, а властта им чупеше ръцете от китките!

НРБ – време, в което по телевизията не показваха камари трупове и силиконови гърли. Предаванията бяха познавателни и образователни.

НРБ – времена, в които, ако не отидеш в магазина една година, цените после бяха същите!

НРБ – времена, в които стругар или шофьор бе също престижна професия.

НРБ – времена, в които охранител в училище бе извращение! Най-страшна бе леля Пена с парцала за миене.

Не знам как да обясня по добре какво е НРБ за 99% от хората.

Автор: Всички, които са живели в НРБ

Източник:Коментар в Фейсбук

Всяка година с наближаването на някой празник си спомням една незабравима сутрин. Родителите ми бяха занаятчии. Татко беше хлебар, а мама беше дамска шивачка с отлична репутация. Двамата се трудеха денонощно, за да ни възпитат и изучат и да ги зарадваме с добри професии. Кака мечтаеше да стане художник, а аз – учителка или лекар. С много старание и упоритост сестра ми успя да стане студентка в специалност „Графика” в университета в Търново. Аз учех в гимназията. Татко работеше до късно вечер в хлебозавода, а мама шиеше рокли вкъщи, защото беше трудоустроена по болест. В почивните дни ѝ помагах, зачиствах  на ръка роклите, шиех копчета, илици, подгъвах подгъви.

В една предпразнична нощ осъмнахме да шием тоалети на най-изисканите клиентки на майка – учителки, лекарки, адвокатки и аптекарки. Помагах на майка и тайничко си мечтаех за ръчно часовниче. Вече бях в 9. клас, а най-голямата тройкаджийка се перчеше с ръчния си часовник. Съмна се най-после и аз си приготвих чантата за училище. Майка ми донесе закуската и усмихнато ми подаде красива продълговата картонена кутийка: „Вземи, Славче, това е награда за труда ти в тази натоварена с работа нощ. Благодаря ти, чедо, за помощта”.

Отворих с учудване кутийката и каква беше изненадата ми, когато видях малко ръчно часовниче, което блестеше като златно. Беше марка „Чайка”. Хвърлих се на врата на майка ми от радост. Казах ѝ: „Обещавам ти, майчице, че винаги ще ти помагам в работата”.

Минаха много години оттогава. Майка и татко отдавна са в отвъдното. Аз вече съм в напреднала възраст, но моят часовник „Чайка” продължава да стои на нощното ми шкафче и никога няма да престане да топли сърцето ми като най-ценна реликва от моето незабравимо детство. Най-скъпата вещ, която съм получила на този свят.
Благодаря на Бога, че съм дъщеря на такива родители, които ме научиха, че само с труд човек може да постигне мечтите си.


Станислава Ст. Митева, с. Посабина, Търговищко
/ретро.бг/

От София до Бургас с експрес Чайка през Карлово в началото на 80-те се стигаше за  5 ч. и 20 мин.

До началото на 90-те,всички бързи и експресни влакове  имаха ресторант или бюфет вагон а някой и вагон със специализирана озвучителни техника за радио-говорител който съобщаваше наближаващите гари и какви връзки имат пътниците при пристигането си на тях.

Легендарният Експрес Янтра  имаше дори и специализиран затъмнен  кино-вагон в който неусетно минаваше пътуването

Любопитен факт е ,че Синият Дунав и Янтрата се водеха Комсомолски Влакове, обслужвани задължително от млад персонал на възраст  до 35 години.

През 1988-а всички състави са заменени с чисто нови червено-бели вагони 74-та серия, модернизиран в Дряново червен първокласен вагон и нови червено-бели вагон-ресторанти от ГДР.

Ще Ви бъдем благодарни да споделите вашите спомени от пътувания с БДЖ

Това е неприятна тема, но е част от софийския пейзаж. Затова принадлежи тука.
В София винаги е имало просяци. Имаше ги и преди 50 години, имаше ги и преди 30 години, има ги и сега. Но все пак разликата между тогавашните и сегашните е голяма. Сегашните са твърде агресивни и многобройни.
В края на 50-те години имаше един много известен просяк работещ на улица Иван-Асен 2. Той беше еднокрак възрастен циганин, с величествени бяла коса и брада, и с много благо изражение на лицето. Бавно се предвижваше с патерици по Иван-Асен от Светослав Тертер до Орлов мост и обратно (района с магазините). Идваше отнякъде сутрин и се прибираше по здрач. Стоеше често край кино Влайкова, координирано с прожекциите – когато хората влизаха или излизаха. Аз се познавах с него, давах му жълти стотинки, а той любезно ме благославяше. Името му вече не помня.

Един ден снимката му се появи във вестник „Вечерни Новини“ със цяла статия за него – оказа се, че съвсем не е бедняк и даже има два крака. От милицията го проследили къде живее, направили му обиск и намерили един куфар с пари. Аз бях много разочарован и от тогава на просяци много не вярвам.
И така, просяци имаше, предимно цигани, но бяха малко. Градските власти не разрешаваха просията и придошлите да просят в града цигани и циганки не се задържаха дълго. В района на гарата те се мяркаха по-често и играеха непрекъснато на криеница с милиционерите.

Много рядко съм виждал някой да рови из буклуджийските кофи. Само из покрайнините някой циганин може да потърси метални отпадъци или храна за прасето.
Бездомни също не съм виждал. Имаше социални служби и те се занимаваха с този проблем – бездомните ги настаняваха в квартири, намираха им някава работа, ако бяха стари – даваха им пенсия или социална помощ да се прехранват. Държавният наем беше много малък, а имаше и достатъчно евтина храна. Бездомни нямаше, но затова пък в един държавен апартамент понякога живееха две семейства. Да няма безработни, бездомни и просяци – това беше строга държавна политика. Безработните се регистрираха и разпределяха на работа. Ако не искаха да работят, не ги уволняваха, а ги пращаха на „другарски съд“ – колектива да им бере грижата. Бедните селяни се зачисляваха към ТКЗС или ДЗС и така се подсигуряваха.

Преди 1990 в София улични музиканти нямаше. Да си музикант беше голяма работа и те винаги бяха заети по заведения, клубове, културни домове и читалища. Студенти от консерваторията също не свиреха по улиците, защото образованието беше безплатно. А щом можеш да свириш на инструмент, значи не си случаен човек, не си от случайно семейство и си подсигурен.

Бездомните кучета се появиха в София в началото на 80-те години. Механизмът за появата на тези несретници е винаги един и същ. Децата искат кученце, родителите искат да им угодят, но след няколко месеца се оказва, че децата губят интерес и никой не иска да разхожда кучето, няма къде да го оставят като пътуват. И ето – още един четирикрак Гаврош попада на улицата.

През 80-те години аз съм виждал хайки от ловци в покрайнините на София да стрелят по бездомните кучета посред бял ден.
Една голяма вълна от такива бездомници се появи и в началото на 90-те години, когата храната не стигаше дори за хората.
С котките не е така. Те искат много по-малко грижи и няма нужда да се извеждат. Понякога те сами излизат и сами се връщат по свой маниер. Или не се връщат. Много котки са полу-домашни, те живеят както навън, така и вътре. При това, навън се чувстват прекрасно, оправят се сами, и не страдат от липсата на стопанин.

Захари Тодоров

ПОПУЛЯРНИ ПУБЛИКАЦИИ

zonabul.net не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

ПОСЕТИТЕЛИ ГЛЕДАТ