Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации
Това е неприятна тема, но е част от софийския пейзаж. Затова принадлежи тука.
В София винаги е имало просяци. Имаше ги и преди 50 години, имаше ги и преди 30 години, има ги и сега. Но все пак разликата между тогавашните и сегашните е голяма. Сегашните са твърде агресивни и многобройни.
В края на 50-те години имаше един много известен просяк работещ на улица Иван-Асен 2. Той беше еднокрак възрастен циганин, с величествени бяла коса и брада, и с много благо изражение на лицето. Бавно се предвижваше с патерици по Иван-Асен от Светослав Тертер до Орлов мост и обратно (района с магазините). Идваше отнякъде сутрин и се прибираше по здрач. Стоеше често край кино Влайкова, координирано с прожекциите – когато хората влизаха или излизаха. Аз се познавах с него, давах му жълти стотинки, а той любезно ме благославяше. Името му вече не помня.

Един ден снимката му се появи във вестник „Вечерни Новини“ със цяла статия за него – оказа се, че съвсем не е бедняк и даже има два крака. От милицията го проследили къде живее, направили му обиск и намерили един куфар с пари. Аз бях много разочарован и от тогава на просяци много не вярвам.
И така, просяци имаше, предимно цигани, но бяха малко. Градските власти не разрешаваха просията и придошлите да просят в града цигани и циганки не се задържаха дълго. В района на гарата те се мяркаха по-често и играеха непрекъснато на криеница с милиционерите.

Много рядко съм виждал някой да рови из буклуджийските кофи. Само из покрайнините някой циганин може да потърси метални отпадъци или храна за прасето.
Бездомни също не съм виждал. Имаше социални служби и те се занимаваха с този проблем – бездомните ги настаняваха в квартири, намираха им някава работа, ако бяха стари – даваха им пенсия или социална помощ да се прехранват. Държавният наем беше много малък, а имаше и достатъчно евтина храна. Бездомни нямаше, но затова пък в един държавен апартамент понякога живееха две семейства. Да няма безработни, бездомни и просяци – това беше строга държавна политика. Безработните се регистрираха и разпределяха на работа. Ако не искаха да работят, не ги уволняваха, а ги пращаха на „другарски съд“ – колектива да им бере грижата. Бедните селяни се зачисляваха към ТКЗС или ДЗС и така се подсигуряваха.

Преди 1990 в София улични музиканти нямаше. Да си музикант беше голяма работа и те винаги бяха заети по заведения, клубове, културни домове и читалища. Студенти от консерваторията също не свиреха по улиците, защото образованието беше безплатно. А щом можеш да свириш на инструмент, значи не си случаен човек, не си от случайно семейство и си подсигурен.

Бездомните кучета се появиха в София в началото на 80-те години. Механизмът за появата на тези несретници е винаги един и същ. Децата искат кученце, родителите искат да им угодят, но след няколко месеца се оказва, че децата губят интерес и никой не иска да разхожда кучето, няма къде да го оставят като пътуват. И ето – още един четирикрак Гаврош попада на улицата.

През 80-те години аз съм виждал хайки от ловци в покрайнините на София да стрелят по бездомните кучета посред бял ден.
Една голяма вълна от такива бездомници се появи и в началото на 90-те години, когата храната не стигаше дори за хората.
С котките не е така. Те искат много по-малко грижи и няма нужда да се извеждат. Понякога те сами излизат и сами се връщат по свой маниер. Или не се връщат. Много котки са полу-домашни, те живеят както навън, така и вътре. При това, навън се чувстват прекрасно, оправят се сами, и не страдат от липсата на стопанин.

Захари Тодоров

През петдесетте години, когато бях дете, най-голямото ми лакомство бяха кремвиршите. Кремвирши купувахме от колбасарницата на улица Иван-Асен 2, срещу градинката при улица Гогол. Произвеждаха ги на място и понякога ги купувахме още топли. Бяха много ароматни и вкусни. В къщи кремвиршите се ядяха варени с горчица или пържени с малко лук. Случваше се понякога майка ми да опече кремвирши на печката като наденички.

Някъде към края на 50-те години в София дойдоха на мода кебабчетата. Отвориха се много кебабчийници, известните ресторанти също предлагаха кебебчета като основен курс. До нас на Сан-Стефано 22 се отвори кебабчийница, която е още там – „Вкусното кебабче“. Когато имах петица в училище (тогава петицата беше най-високата оценка) или ако бях много послушен, даваха ми 2 лева и аз си купувах порция кебабчета. Само за мене, защото баща ми и майка ми не бяха много по кебабчетата. Майка ми винаги е предпочитала пилешкото, а баща ми обичаше чирози, пастърми, пушени ребра и черен дроб. Такива по-странни и екзотични храни
И така, отивах с парите в кебабчийницата и си поръчвах две „по-препечени“. Понякога обичах да гледам как ги пекат. Сервираха ги със стандартна гарнитура: салца с лук и боб. Вместо боб можеше да бъде картофена салата или пържени картофи. Киселите краставички също участваха в гарнитурата, когато ги имаше. Салца навремето се наричаше доматеното пюре и се продаваше по бакалиите на тегло, върху амбалажна хартия (така се продаваха сиренето, кашкавала, и още много неща). Днешно време салца се нарича нещо различно – дребно нарязани домати с подправки и лук.

Съжалявам, че трябва да го кажа, но тогава кебабчетата бяха по-вкусни от сегашните. Приготвяха ги в месокомбината по специална технология и ги разнасяха по заведенията в големи широки тави. Разбира се, някои кебабчии послъгваха и от четири кебабчета правеха пет. Но в пикови часове при много поръчки нямаше време за подобни манипулации и кебабчетата стигаха до клиентите както трябва.
Заедно с тях клиентите обикновено поръчваха и салатка (домати, краставица) и бира. Дълги години бирата беше само два вида – светло пиво (софийско пиво) и тъмно пиво. По-късно се появи шуменското пиво, а след това и Загорката.

А през 60-те години в София на мода излязоха шкембеджийниците.
В България шкембе-чорбата винаги се е ползвала с особено уважение, но през 60-те години в София тя привлече вниманието и на една необичайна публика – учениците и студентите. Потърсили нещо по-пикантно (и мъжествено) от обичайните столове, учениците започнаха масово да консумират шкембе чорба.

Когато бях девети клас аз започнах да ходя на шкембеджийница след училище с моя приятел и съученик Иван Пенев. Той се представи пред мен като опитен познавач и аз го последвах с доверие. От нашата 34-гимназия на Шишман и Аксаков, до Граф Игнатиев беше много близо, а две от най-известните софийски шкембеджийници бяха там – едната малко преди пресечката с Раковски, а другата между площадите Славейков и Гарибалди.
Шкембеджийниците бяха традиционни български заведения (гостилници) предлагащи евтина и вкусна храна – дълго време една малка чорба струваше колкото трамваен билет, 4 стотинки. Имаше ги навсякъде и привличаха огромна клиентела. Освен тези на Граф Игнатиев, много бяха популярни шкембеджийниците в Подуене (срещу гарата), на бул. Стамболийски до площад Възраждане, на самият площад Възраждане, на площад Македония, до женския пазар, до кино Цанко Церковски… и още много много други.

Чорбата се правеше на място и не се продаваше почти нищо друго.
Първо плащаш на касата (малка или голяма чорба), там взимаш хляб и лъжица, а после се нареждаш пред основното гише и чакаш да ти дойде реда. Зад гишето на една голяма дъска готвача кълца шкембето с един голям плосък нож. Даваш си квитанцията на майстора и той първо с ножа ти сипва шкембе в една купа, а после сипва и чорбата направо от казана. След това сипва вътре оцет с чесън. Трябва да му кажеш колко лъжици пипер искаш – една или две. Веднъж се направих на герой и поисках три лъжици, но опитния човек ми отказа: „Не можеш да поемеш това, не хаби чорбата“.
С купата гореща и ароматна чорба в ръце сядаш на някоя маса и започваш да сърбаш, отдаваш се напълно на вкуснотията.

Когато бях студент първи курс (1967 г.) ходех при един колега на Красно Село да учим заедно по математика. Колегата се казваше Димитър Пеев, той после стана учител по математика в Плевен. Един ден близо до трамвайната спирка с него открихме малка и спретната шкембеджийница, където за наша приятна изненада сервираха чорба от агнешки чревца. Много добре помня, как носех чинията си към масата и си мислех колко е хубав живота.
И така, благодарение на това заведение аз започнах да посещавам Димитър всеки ден и после изпита ми се стори много лек.

Но ето че в началото на 70-те години шкембе-чорбата започна мистериозно да изчезва. Може би твърде много почитатели се състезаваха за краен брой шкембета? Така или иначе, вместо шкембе-чорба заведенията започнаха да продават чорба от глави и крачета. Чорба – пача. Този вид деликатес също има своята прелест, но все-пак е нещо друго. Лека-полека шкембеджийниците залиняха, загубиха верните си почитатели и накрая изчезнаха. По неизвестни причини през 80-те години в София шкембе-чорба се намираше трудно. С моите приятели ние много обсъждахме това обстоятелство, но не стигнахме до определен извод. Много е възможно причината да е била в появилите се тогава скъпи ресторанти. Техните началници вероятно са повели война срещу евтините шкембеджийници, защото им отнемаха клиентите.

Някои гледат на шкембе-чорбата като на бедняшко ястие от евтина карантия. Не е така. Шкембе-чорбата е вкусен национален деликатес. В Германия от карантия (черен дроб) се прави деликатесния Leberwurst, а да не забравяме, че във Франция деликатес са охлювите.
За щастие, хубавата шкембе-чорба никога не е изчезвала. В някои по-реномирани заведения и сега готвят много вкусна чорба по всички правила. На една от най-хубавите чорби в живота си попаднах в ресторант Воденицата над Драгалевци. Любителите обаче трябва да внимават – на много места се сервира консервирана чорба от кутии. Ако искате да поръчате, първо попитайте на място ли я готвят, носят ли я от някъде, или отварят кутия. Много е важно да е прясна, да не е минавала през камерата на хладилника. Много зависи и от готвача. Опитвайте тук и там. Ако намерите хубава чорба, похвалете майстора – това е важно!В шкембеджийниците ходеха разни хора – работници, студенти, ученици, писатели, артисти, художници – всякаква интелигенция. Аз съм виждал там Радий Ралин с компания, както и професори от Университета, ВИСИ и ВИТИЗ. Много артисти от Сатиричния театър обядваха в шкембеджийницата на Граф Игнатиев.

За кафе и коняк интелигенцията ходеше в Бамбука. А после подобни заведения се появиха навсякъде.
А какво беше „Бамбука“? Кафе-сладкарница в центъра на София до Народния Театър с бамбукови столове. Поне приличаха на такива.


В стола на завода порция таратор, боб, крем-какао и четвърт хляб струваше 0,25 лв. През 1962 г. на 17 г. завърших професионално образование. Постъпих на работа в КЗ “Г. Димитров” – гордостта на града, като корабен тръбар.

В стола на завода порция таратор, боб, крем-какао и четвърт хляб струваше 0,25 лв. Когато ястието беше с месо – около 0,60 лв.

По-късно храната за корабостроителите от основните цехове стана безплатна и се полагаше по кофичка кисело мляко на смяна.
Неусетно минаха две години и влязох в казармата (ако съм сега на 19 години, пак ще служа с желание), но мястото ми в цеха беше запазено. След уволнението се върнах пак в цеха при същата бригада. Строяхме танкери и малки пътнически кораби за СССР – “страна, която ни пороби”. В края на всяка година братушките подписваха, че корабите са готови, за да влезе валута в хазната, а довършителните работи продължаваха до края на февруари на следващата година. В завода се развиваше масово физкултурна дейност.

На 23 г. се разболях от остър гастрит. Цеховият лекар ми определи дата, когато да получа от него безплатна карта за Старозагорски минерални бани, но понеже не отидох да я взема, д-р Владимиров я донесе в цеха. Само дето не ми издърпа ушите заради моето лекомислие. Загриженост и отговорност имаше в цеховете. Лекари и стоматолози се грижеха за здравето на работниците с отговорност.

Записах се да уча механотехника. Работех по седем часа, а осмия го плащаше заводът. Всяка година ползвах 12 работни дни за ученическа отпуска. Когато подготвях дипломната работа и макет, ползвах 30 дни платен отпуск. Като се дипломирах, веднага ме назначиха технолог. Избраха ме за секретар на комсомола. Сключихме шефство с комсомолки – текстилки от ТК “1 май”. На забави и излети се опознавахме и създавахме семейства. С моята съпруга се запознахме на комсомолски семинар и вече 43 г. сме заедно.
С всяка измината година корабостроителите се квалифицираха, навлязоха новости в българското корабостроене. Започнаха да идват поръчки от западни страни. Корабостроенето се превърна в основно направление на машиностроенето. Построихме 100 000-тонен танкер. Работехме, творяхме, почивахме рационално. С жената и двете ни деца сме ходили 12 пъти на курорт.

През 1975 г. постъпих в органите на МВР. Всяка година попълвахме вещеви заявки. Тъй като дрехите и обувките бяха предостатъчни, на всяка втора година си пишехме от 80 до 100 лева, които получавахме на ръка. Не проявихме желание непременно да глобяваме.
Профилактиката беше основно направление в нашата работа. Служил съм на пристанище Варна-запад, фериботен комплекс, и съм свидетел на натоварените с агнета и телета кораби, предназначени за Сирия, Иран и т.н.

Ядяхме качествено месо с печат от “Родопа”, а не както сега – от Нова Зеландия
Като чуя, че днес колегите от МВР работят с износени дрехи и кубинки, ми става мъчно. А им намаляват годишния отпуск. Всеки, в повечето случаи, се снабдяваше с жилище и други неща с кредити, които се изплащаха без проблеми. Банките бяха народни, а сега са крадливи.

Дойде тъй очакваната демокрация – псевдодемокрация.
Иван Костов обяви корабостроителния завод в несъстоятелност. Разпродаде се БМФ. Замлъкнаха и други фабрики и предприятия. Срина се икономиката във Варна.

Искам да завърша с това, че новоизлюпените демократи са бивши членове на БКП – БСП. Когато са ги приемали в партията, са се клели в нейния устав да й бъдат верни и да не стават ренегати. И до днес си пазя комсомолската и партийната книжка. А на идиотите от Габрово ще кажа: Не осквернявайте паметника на Митко Палаузов – детето герой! Омразата у децата на Габрово и агресията я насаждате вие. Щом аз, дядо на 71 г., от време на време препрочитам моменти от книгата за Митко и я препоръчвам на децата си, няма опасност да станат агресивни. Погледнете филмите от различните канали на телевизията и ще видите откъде идват агресията, изнасилванията, кражбите, убийствата и т.н.

Петко АЛЕКСАНДРОВ, Варна

То е  наречено с кодовото название “Щит-82”. Западните военни експерти го наричат “Седемчасовата ядрена война”, защото разиграва военни действия след ядрен удар на територията на цяла Европа. По време на широкомащабното общовойсково учение на обединените въоражени сили (ОВС) на Варшавския договор практически е изпитана цялата стратегическа мощ на Съветската армия и армиите от тогавашните социалистически страни в Европа, в това число и на Българската народна армия.

Кулминацията на мащабното учение е у нас. По план на територията на Източна България межу 25-30 септември се провежда “Настъпателна операция на фронта на приморското настъпление във взаимодействие със силите на обединения Черноморски флот, ВМС на България и Румъния, военнотранспортно подразделение от ВВС на Полша, оперативни групи на Чехословакия и Унгария, Одеския военен окръг и въздушнодесантна дивизия от ВВС на Съветския съюз”. Това е първото и последно грандиозно учение на Варшавския договор преди неговия крах.



През есента на 1982 година, в подножието на Странджа планина и в прилежащата акватория на Черно море под командването на съветския маршал В.Куликов (главнокомандващ ОВС) и армейски генерал Добри Джуров (министър на народната отбрана), се състои завършека на най-мащабното оперативно-стратегическо учение на Варшавския пакт „Щит -82”. В него участват щабове съединения и части на БНА, УНА, ННА на ГДР, Полсата войска, СА, Чехословашката армия и щабове на СРР, кораби и части на Черноморския флот на СССР и ВМФ на НРБ. Войските са транспортирани по въздух и море, тъй като след смазването на Пражката пролет през 1968 Румъния не позволява преминаване на чужди войски през територията й. Присъстват и военни делегации на страните участнички, но също и на Монголия, Куба и Виетнам. Учението отработва въпросите на бойното сглобяване и взаимодействието на съединения и части на видовете въоръжени сили и родовете войски на съюзните армии и включва разузнавателни операции и операции за пробив, въздушнодесантни атаки, въздушна и морска подкрепа на пехотата и амфибийно-десантни операции по брега на Черно море. Оттренирано е завладяването на Босфора.

В учението участват над 60 000 бойци, като част от тях са запасняци. В това невиждано по мащаб оперативно учение са включени 800 танка, 1100 БТР и бойни машишни, 1000 оръдия, 508 самолета и вертолета, 10 000 транспортни средства и 16 ракетни пускови установки. По време на учението, войските всеки ден консумират по 120 т храна и 60 000 хляба. За снабдяването с хляб за войниците е мобилизиран полевия хлебозавод на Трета българска армия. От това време са и разрушенията на древната крепост Русокастро край Бургас, когато по време на учебните маневри хеликоптери, БТР-и и минахвъргачни батареи са бомбардирали постройките и зидовете на възвишението като му нанасят непоправими щети.
Целта на занятието „Щит-82” проведено у нас, е да се отработи маневреността на съюзническите войски и флотове при синхронизация и съгласуваност в щабовете в случай на масирано чуждо нападение по въздух, суша и вода. В хода на учението се проверяват способностите на щабовете и на личния състав да водят както отбранителни боеве, така и настъпателни движения.


Съгласно замисъла на учението войските на „Северните” (настъпващата страна) предстои да извършат пробив на силния отбранителен рубеж на „противника”, изграден в Североизточна България. На направлението на очаквания техен главен удар „Южните” са изградили дълбоко ешелонирана отбрана, съоражена в инжинерно отношение според всичките изисквания на оперативното изкуство. Огневата система осигурява воденето на плътен многослоен огън пред целия преден край на отбраната им. Добрата войскова маркивровка е направила „невидими” не само личния състав и цялата техника, но и изградените инжинерни съоражения. Авиацията и артилерията са в пълна бойна готовност, за да възпрепятстват изнасянето на колоните на „Северните” към рубежа за атака.


За пробив на тази силна отбрана „Северните” създават групировка, която освен съединения и части от БНА включва и части от Съветската армия и Националната народна армия на ГДР, която е съсредоточена в гъстите дъбови гори, западно и северозападно от гр.Толбухин. Между горските масиви и на юг от тях са се ширнали блоковете на богатите кооперативни стопанства. Годината е изключително плодородна. Пшеницата, ръжта и ечемикът отдавна са ожънати и нивите, вече разорани, са удобен естествен полигон за действие на войските.

Между 25-27 септември 1982 г. е проведена заключителната подготовка за бойната операция. На 28 септември войските са приведени в бойна готовност и чакат заповедта за настъпление. Учението не е война и всичко, което трябва да се случи е предварително известно, но въпреки това всички са превъзбудени и пренапрегнати. Разузнавателната авиация на фронта извършва доразузнаване на планираните за поражение цели и обекти. Координатите им се предават директно от въздуха на командните пунктове.
Призори на 28.09.1982 г. по заповед на генерал-полковник Христо Добрев „Северните” бързо напускат районите на съсредоточаване и се устремяват към позициите на „Южните”. Грохотът на движещите се с голяма скорост танкове и други машини лавинообразно нараства. Изтребителното им покритие се осигурява от съветски авиационни ескадрили по способа „дежурство във въздуха”. С достигането на зоната за досегаемост на далекобойната артилерия на „Южните”, подразделенията тактически ракети нанасят ракетен удар по най-важните набелязани обекти и цели. Започва и огневата подготовка на настъплението. На участъка на пробива тя се провежда с реална бойна стрелба. Огън незабавно открива и артилерията на „Южните” (отбраняващите се) и не само по развръщащите се поделения на настъпващия, но и по-неговите артилерийски позиции.

Включени са в действие и всички сили и средства за радиоелектронна борба на двете страни. Първоешелонните поделения на „Северните” устремно преминават рубежа за атака и се насочват към предния край на отбраната. Само след 2-3 минути настъпващите танкове и мотострелкови поделения вече са прегазили първата траншея на отбраната. Това е и моментът за началото на атаката. Освен от артилерията и изтребително-бомбардировъчна авиация, атаката се поддържа и от щурмови вертолети. Веригата атакуващи танкове и бойни машини на пехотата плътно следват огневия вал. Взаимодействието между частите на БНА, армията на ГДР и Съветската армия е една от най-важните предпоставки за успеха на боя.

След преодоляването на първата и следващите позиции на отбраната, настъплението на „Северните” продължава. За възпрепятстване маньовъра на оперативните резерви на „Южните” и за противодействие на готвения от тяхното командване контраудар срещу „Северните”, по парашутен способ се стоварва десантна част на полската войска. Десантчиците още преди да са се приземили откриват огън. След приземяването си действат енергично и бързо овладяват заповядания им район. Поради упоритата съпротива на „противника”, командването на „Северните” решава с част от силите си да закрепи достигнатия рубеж на левия фланг и с огън от място да отрази контраудара, както и да въведе в сражение две съединения, едно от Унгарската и едно от Чехословашката народна армия. За разгрома на контраударната групировка на „противника”, десетки съветски бомбардировачи СУ-24 реално нанасят масиран удар с използване на авиационни бомби с повишена мощност и високоточни ракети клас „въздух земя”. Въвеждането в сражение на подразделенията на чехословашката и унгарската армия се осигурява от настъпващите части на БНА.

През втория „боен ден” на учението – 29 септември, след като овладяват билото на Източна Стара планина, при което извършват пробив на силно укрепения район, „Северните” излизат в района северозападно от Бургас, с което е изпълнена близката задача на фронта.
30 септември, третият най-важен „боен ден”. Съгласно решението на главнокомандващия фронта разгромът на противостоящите тук „противникови” сили трябва да бъде постигнат чрез решително настъпление на ударната групировка на приморското направление и стоварването в района западно от Бургас на оперативен въздушен десант, а в Созополския залив - на оперативен морски десант. Въздушният десант трябва да унищожи разкритите тук ядрени средства на „противника” и, овладявайки комуникационните възли и други обекти в района на десантирането, да скове оперативните му резерви и да съдейства на настъпващите на фронта войски. Изтребителната авиация вече е „разчистила” въздушното пространство от авиацията на „противника”. Изтребително-бомбардировъчната авиация нанася последните си удари по обектите на силите на „противника” в района на десантиране
.
Метеорологичната обстановка обаче бързо се влошава. Цялото въздушно пространство на Бургаския залив и отвъд него е изпълнено от облаци с максимално активна гръмотевична дейност, които все повече се приближават към района на десантиране. Осъществяването на въздушнодесантната операция в такова време е силно рисковано. Ръководството на учението е заклещено между желанието десантът на всяка цена да бъде стоварен, а от друга страна, заповяданите от него строги мерки за безопасност, които диктуват операцията да бъде отменена. Понеже и въздушнодесантното съединение, и военнотранспортната авиация са от състава на съветските въоражени сили, единствено министъра на отбраната на СССР Дмитрий Устинов може да поеме отговорността, като реши какво да се прави в настъпилия рискован момент. Свидетели на ставащото освен най-висшите съветски военначалници са Тодор Живков и останалите висши партийни и държавни ръководители, както и министрите на отбраната на останалите съюзни страни.

След минути на размисъл Устинов, трудно прикривайки тревогата си, нарежда да се действа.
Само след минути откъм Бургаския залив долита грохотът на невидимата заради черните облаци армада военнотранспортни самолети. Природната стихия кара и земята да кънти. Трещят мълнии. Армадата като лавина преминава през тях и грохотът и заглъхва на запад към Ямбол. Изпод ниската долна граница на облаците изведнъж изникват десетки парашутисти с висящи под тях платформи тежка техника. Те застрашително се носят към земята, но преди да са се блъснали в нея, в действие влиза системата за меко кацане. В следващите мигове от облаците се изсипват и стотиците разтоварени парашути на десантчиците. След приземяването и освобождаването си от тях, те незабавно се насочват към сборните райони, в движение формират бойния си ред и пристъпват към унищожаването на „противника”. В боя се включват и десантираните бойни машини. Само за няколко десетки минути десантът вече е изпълнил поставената му задача по унищожаването на ракетно-ядрените средства на „противника” и завладяването на заповядания район. Всичко минава успешно, операцията е изпълнена безпогрешно, въпреки лошото време.

Операцията е завършила, но намиращите се на вишката държавни и партийни ръководители и гостите от съюзните армии, наблюдавали стоварването и действията на десанта, въпреки проливния дъжд се отправят към Созополския залив, където ще се проведе заключителната морска десантна операция.
...Само няколко минути след като са се появили на хоризонта, корабите с първия ешелон на десанта и отрядите за огнева поддръжка вече навлизат в залива. Те са толкова много, че едва ли не го задръстват. Следват ударите на изтребително-бомбардировъчната авиация по обектите на противодесантната отбрана. Огън по тях води и корабната артилерия. Вертолети, излетели от палубата на кораби, стоварват щурмовите групи. Проходите в загражденията на „противника” на вода се проправят от корабите с реактивните остановки. Десантните групи на въздушна възглавница стремително достигат уреза на водата и „пропълзяват” по пясъчната ивица десетки метри навътре в сушата.

През отворените клапи изскачат морските пехотинци, а след тях се спускат на брега и бойните им машини. Корабите незабавно се изтеглят назад към залива, а морските пехотинци заедно с щурмовите групи, стоварени на брега от вертолетите, бързо овладяват и организират „базата” за стоварване на десанта. Към брега приближават малки и големи десантни кораби. Те отварят клапите си преди да са достигнали уреза на водата, и от тромовете им излизат десетки танкове, бойни машини на пехотата, бронетранспортьори с екипажите им.
Морската пехота и мотострелковите части, дебаркирали със следващите вълни на десанта, включително и от втория и от третия десантен отряд, успешно преодоляват съпротивата на отбраняващите се и след като отразяват и тяхната силна контраатака, продължават действията за окончателния им разгром...

С това учението „Щит -82” завършва. Всички единодушно отбелязват добрата му организация и преди всичко бойното майсторство и високата полева тренираност на войските. Командващите учението, докладват, че всичко е преминало нормално, което значи без произшествия. Щабът на ръководството обявява отбой на действията. Дори и да приемем, че думите на генерал-лейтенант Г.Генов „Действията на войските могат да се нарекат хармония” могат да се нарекат хипербола, не следва да се отрича, че на дело се достигат добри резултати и ефективност в координацията на действията на командирите и щабовете. Това е и последното учение с участие на щабове и съединения от всички страни на Варшавския договор проведено на наша територия (Източна България) и прилежащата акватория на Черно море.

На 1.10.1982 г. на летището в Бургас се състои заключителен тържествен парад на войските участвали в учебната бойна операция. С него се слага и край на най-голямото бойно учение в историята на българската армия.


Друго широкомащабно, с участието на голям човешки и оръжеен потенциал учение в рамките на ОВС е „Щит -84” провел се в ЧССР. Хронологично то е предшествано от българските комплексни маневри от юни 1983 г. „Родина-83”. При тези големи съвместни учения се потвърждава подобряването на оперативно-тактическата подготовка на командния състав и щабовете, на техните умения и навици в организиране на бойни действия с използване на най-съвременно оръжие и бойна техника.
ВИДЕО 1
ВИДЕО 2


Изследване твърди, че поне половината българи са носталгично настроени към социалистическото минало. Имат ли продуктите от леката ни промишленост тогава принос за тази носталгия? Ще го почувствате, ако сте над 55 и прочетете и видите картинките по-долу, пише socbg.com.

През 1963 г. на своя 10-и конгрес Българската комунистическа партия издига лозунга за новия социалистически човек, който се отличава с “високи духовни и материални потребности”, и очертава програма за развитие на “леката промишленост”, насочена към крайния потребител. Централно партийното решение за увеличаване на потреблението “на стоки и услуги” се съвкуплява странно с “възпитателната функция”; предлагането не целеше да продаде, а да създаде “новия социалистически човек”. Но така или иначе, леката промишленост тогава заработи на нови обороти и създаде някои невиждани и невкусвани дотогава благинки. Хората от третата възраст още помнят вкуса на истинската радомирска боза, на лимонените резенки и шоколадовите бонбони „Черноморец”, на восъчната дъвка „Идеал“ и богатото на каймак кисело мляко в тави… Демокрацията в един момент реши да унищожи всякакви спомени от соца, като спря производството на гореизброените и други български „маркови” стоки.

За няколко години изчезнаха лимоновите резенки, бисквитите “Златна есен”, детските закуски, шоколадът “Крава”, бонбоните “Черноморец”. Защо ли?

Отговорът дойде с тяхната повторна поява. Леката индустрия сякаш предусети питането и интереса и вкара носталгията в производствените мощности. Изброените продукти се появиха и продължават да се продават в опаковки със същия дизайн, каквито ги помним от 60-те, 70-те, 80-те години. Всички ние, над 40-те, сме опитвали тези артикули, помним този вкус, можем да го идентифицираме и да си припомним през него част от личното ни минало. Срокът на годност на тези продукти се е оказал по-дълъг от очакваното. Но дали само вкусът на хората определя тяхната носталгия към миналото? Нека погледнем цените на основни хранителни продукти.


Бръснарницата срещу операта  в Стара Загора през 80-те 

Отваряш бръснарницата в 5:30 ч. Метеш, мажеш пода с подово масло, за да не се вдига прах, миеш стъклата, палиш печките в дамското и мъжкото. После слагаш чайника с водата на печката. Идват майсторите бръснари. Водата вече е топла. В 6 ч. влизат първите клиенти.

Към 9-10 ч. събираш старото бельо, броиш салфетките за бръснене, хавлиите и описваш всичко. Пускаш ги в две торби, слагаш ги на рамо и ги носиш в пералнята в „Подуяне“, като се прекачваш от трамвай на трамвай. През другото време гледаш единия майстор как бръсне. Той ти дава да сапунисаш клиента. След това да го обръснеш само отстрани. После и брадата, и отдолу, мустаците - най-накрая.

Така беше някога. Занаятът беше престижен, а бръснарницата беше място и за социални контакти. Бръснарството западна заедно с триумфа на модерните самобръсначки, опасността от СПИН и санитарно-хигиенните изисквания. Сега само малцина стари майстори са склонни да обслужат по спешност някой закъсал клиент. Всички днес ходят при коафьори и стилисти.

През последното десетилетие на НРБ бакшишите и подкупите са се превърнали в „повсеместно явление в почти всички сектори на обслужването, обществения живот и всички слоеве на населението“. Това пише в строго секретен доклад на Информационно-социологическия център към ЦК на БКП до Тодор Живков и Политбюро от средата на юли 1985 година.

Твърденията на партийните социолози се базират върху резултатите от представителна анкета, в която 77,8% от участниците потвърждават горния извод. Близо две трети от младите хора на възраст между 18 и 30 години смятат, че корупционните практики са вече „неизкореними“ и в НРБ е възникнала „масова обстановка за корупция“, пише още в документа. Копие от него се намира в Държавния архив, а негов откривател и анализатор е проф. Иван Еленков от Софийския университет.Текстът е включен в неговата най-нова монография под заглавие „Орбити на социалистическото всекидневие“. Пред Дойче веле културологът изтъква, че откритите секретни анализи и доклади до ЦК на БКП доказват концентрирания политически натиск на управляващия режим и неговата идеология върху всички сфери на общественото и личното битие на поданиците – от люлката до гроба.

Те са обективни свидетелства за всекидневието в НРБ, защото са базирани не на лични спомени и носталгии, а на предупредителни сигнали до управляващите за ситуацията в страната и за съответните заплахи за властта. Разгласяването на тази поверителна информация е било в състояние дори да доведе до силно социално брожение по подобие на случилото се в Полша, Чехословакия и Унгария. Подкупите, бакшишите и принципа „аз на теб – ти на мен“ се утвърждават като могъщо и често единствено средство за решаване на личните проблеми на българите в условията на остър и задълбочаващ се дефицит от всевъзможни стоки и услуги – от закупуването на жилище и автомобил до снабдяването с резервни части, вносни плодове и тоалетна хартия. В обширно изследване с гриф „Строго поверително“ от 1985 Информационно-социологическият център на БКП алармира, че три четвърти от участниците в допитванията посочват като най-корумпирани следните браншове: търговията, общественото хранене, автосервизите, доставките на строителни материали, както и товарния и таксиметровия сектор. Добро обслужване само срещу заплащане?

Още през 1978 година проверка на казионните профсъюзи пък показва, че за пациентите в редица окръжни и районни болници се полагат крайно незадоволителни или никакви грижи. „Стана масова практика, особено в здравните заведения за специализирана медицинска помощ, болните и техните близки да заплащат на сестри или на санитарки по 5-7 лева на ден, за да полагат необходимите грижи“, гласи един от изводите на проверката. „Пазарлъкът за превозване на покойник до провинцията започва от 500 лева при издавана държавна фактура за 30 лева“, посочват социолозите на ЦК. Оказва се още, че безплатните найлонови торбички с фирмено лого на западни производители, до които имат достъп продавачките в „Кореком-Варна“, незаконно се продават на съветски туристи, защото са модни и супердефицитни в соцлагера. Така продавачките си докарват по 1800 лева доход на месец – 15 пъти повече от заплатата на начинаещ млад лекар или инженер. Пак в „Кореком“ мострите за продаваните стоки се разпределят между началниците.

И още: преподаватели си набавят валута, взимайки подкупи от изпитваните чуждестранни студенти. Само в кабинета и в дома на един варненски доцент били открити българска и чуждестранна валута на стойност около 80 000 лева. „Чух от началниците си, че на един другар с материали от предприятието сме му построили вила за 50 000 лева, а той после я продал за 100 000. Лично аз се възмущавам, но като гледам другите какво правят, се питам: балама ли да бъда?“, цитират партийните социолози мнението на член на БКП. Те са особено обезпокоени, че и сред съдиите в България взимането на бакшиш се е превърнало в норма на поведение. А хранителните продукти? Огромният дефицит от качествени и разнообразни храни за хората в НРБ е пряк резултат от насилственото отнемане на земята и добитъка през 50-те години на миналия век. Най-красноречива картина за състоянието на снабдяването с хранителни стоки дават внезапните проверки на ключови обекти, каквито са например Софийските централни хали.

През октомври 1980 година в един доклад от такава проверка пише следното: „В обекта се търси, а липсва  следното: захар, зрял фасул, веро, кока-кола, тоалетна хартия, фини шоколадови бонбони, маслини, майонеза, прясна риба, месо, червен пипер. Във върховите моменти работят половината каси, има големи опашки и се губи много време. Оплакванията са от качеството на разфасованото месо, което беше размразено и изпускаше лош мирис. Хладилниците са силно замърсени. Каймата е изключително лошо опакована и продавачките я дооформяха с ръце. На щанда за плодове и зеленчуци нямаше нищо друго освен картофи и чесън“. Същевременно се търсят спешни решения на проблеми като „степента на обезмирисаност“ на соята, която постепенно се превръща в основна съставка на саламите, кренвиршите и шоколадовите изделия за обикновените потребители. Трагично е и положението с много вносни храни, които ръководството в НРБ обявява за „луксозни“. Иван Еленков привежда данни от секретната статистика на Министерството на търговията за вноса на произвеждани извън съветския лагер продукти през 70-те и 80-те години на миналия век.

От информациите става ясно, че годишно срещу твърда валута Министерството е трябвало да осигури на глава от населението поне в столицата по: 250 грама банани, маслини и грейпфрути, около 300 грама лимони, килограм портокали,  25 грама мандарини, 50-60 грама сурово кафе на зърна, 15 грама нескафе и по три пакетчета чай. При това става дума за годините, в които са били провеждани конгресите на БКП – те се смятат за особено важни от управляващите. През конгресната 1981 година обаче половината от отделените 7,3 млн. лева за изброените по-горе „луксозни храни“ са пренасочени за закупуване картофи и лук, които неочаквано изчезват от магазините. С дълготраен ефект върху десетилетията на прехода В книгата си Еленков публикува и данни за бракувани и спрени от пазара платове, мебели, обувки, дрехи, бяла и черна техника за стотици милиони левове – главно поради царящата безстопанственост, кражби, немарливост и използване на дефектни материали. На фона на всички тези дефицити и неволи на плановата икономика, властите в НРБ са принудени тихомълком да узаконят немислимата доскоро частна инициатива, която пропагандата предпазливо нарича „самозадоволяване“.

Постепенно личните стопанства се превръщат в основен фактор за изхранването на населението. Към края на 1989 година тези лични стопанства вече са над 2 милиона и осигуряват над 1/3 от зеленчуците и млякото, близо половината от месото и плодовете и над половината от яйцата. „Политиките към всекидневието през епохата на комунизма се оказаха безизходно социално разрушителни с дълготраен и продължаващ ефект върху десетилетията на прехода в България“, посочва Иван Еленков в края на книгата си „Орбити на социалистическото всекидневие“. Той заключва, че тъкмо повсеместното разграбване на „общественото“ от средата на 80-те години на миналия век предопределя катастрофичната социална и икономическа картина на българското посткомунистическо общество.


Пенсионираната учителка Светла Данова от с. Петърница припомни следната ситуация от близкото минало в България, съобщава агенция „Пик“.

Всяка епоха си има своите характерни черти. И във всяка можеш да се сблъскаш както с доброто, така и с лошото. Това се отнася и за социализма. В онези времена на училището се гледаше като на храм, в който се придобиват знания. Достъпът беше свободен. На входа не стоеше охранител. Както в градовете, така и в селата за образованието и възпитанието се полагаха значителни грижи.Подрастващите не само участваха в прекия учебен процес, но имаха възможност да се занимават в различни кръжоци като кръжок по електротехника, по радиотехника, цветарство, шев, кулинарство и др. под ръководството на учителите. В тях придобиваха знания, нужни им за живота. В редица селски читалища бяха открити музикални школи по акордеон и немалко деца се записваха в тях. Внимание се отделяше и на летния отдих на учащите си. В продължение на 20 дни те можеха да почиват в планински или морски пионерски лагери.

Някои деца предпочитаха местните лагери, каквито имаше открити по инициатива на председателите на бившите ТКЗС-та. Такива имаше в плевенските села Садовец и Петърница. Там децата играеха на воля, а храната им се приготвяше винаги от пресни продукти, които се доставяха от зеленчуковите и овощни градини на ТКЗС. Нямаше случаи на отравяния. Таксата в петърнишкия лагер беше 2,50 лв. Децата от многодетни семейства почиваха в лагерите безплатно.Немалко деца от село Петърница предпочитаха екскурзионното летуване.То им предлагаше интересни преживявания по време на походите из планините, както и посещенията на градове, свързани с нашата история, като Карлово, Калофер и др. Организатор на това летуване беше началният учител Георги Александров. Заедно с него задължително имаше медицинско лице и втори учител.Летният отдих се отразяваше здравословно на децата. Наесен постъпваха в училище, обогатени с познания за родината, отпочинали и готови за нови предизвикателства в училище.

Оригинален текст
На Вас, немили-недраги хора
от улици и площади, надживели страха,
зарязали всичко и готови на всичко
в името на смелата мечта за
безкомунистическа Европа,
на Вас - студенти, екстремисти, ястреби,
лешояди ... и изобщо - долу БКП !!!

Държавна е земята,
отровени полята,
замърсена е водата
и подтисната душата.

Подстригана косата,
обръсната брадата,
печати по краката,
но менят се времената.

Комунизмът си отива,
Комунизмът си отива,
Комунизмът си отива,
спете спокойно деца.

От света ни заградиха,
в диверсия обвиниха,
в милицията ни биха
и медал си закачиха.

В резиденции се скриха,
лагери построиха,
историята изкривиха,
но нещата се промениха.

Комунизмът си отива,
Комунизмът си отива,
Комунизмът си отива,
спете спокойно деца.

Диктатори сменяват,
отново управляват,
лъжата си остава,
заборчава таз държава.

Архиви унищожават,
хората отчуждават,
в чужбина заминават,
но борбата продължава.


Днес един градски от ИТ сектора почти ми се скара, че съм почел рождения ден на Тодор Живков. Нарече текста ми „позорен“, и ме попита – къде съм щял да бъда аз, ако не бил паднал „режима“ тогава.

Ами да отговоря, а вие допълвайте за вашите си населени места:

В Димитровград. В работещ и пълен с хора и живот Димитровград. С 32 работещи предприятия, без безработица, с гарантирано здравеопазване, образование, и работа. С гарантирани пенсии, социални пакети, санаториуми, почивни бази, и всичко останало.

Ленински съботник в  парк „Пеньо Пенев“ през 80-те

Щях да съм в град без дрехи втора употреба, без затворени магазини, с 56,000, а не с 12-15,000 население (статистиката лъже, предполагам, че знаеш. да не вземеш да ми цитираш уикито).

Щях да съм в град без престъпност, без хора, търкащи билетчета с нездрав блясък в очите, без хазартни зали.
Град, в който хората не се притесняваха от криминална хроника, и оставяха ключове от апартамента си под изтривалката, и всички го знаеха.

Щях да съм в град, където децата да играят навсякъде из града, без да се тревожа, без джендър-пропаганда в детските градини, училищата, без содомо-гоморианство.
Град, където момчетата стават мъже, а момичетата – жени. Момчетата бяха гаджета с момичетата, женеха се, раждаха се деца и нямаше нищо по-хубаво от това.

Щях да съм в град с поне 7-8 дискотеки, плюс още толкова в близките села, където заведенията и дансингите са пълни, но дрога и оръжие нямаше.

Щях да съм в град пълен с безплатен и лесно достъпен масов спорт.

Щях да съм в град, където учителите са уважавани хора, а не ровещи в кофите за боклук, или принудени да продават на неделния пазар, за да оцеляват.

Щях да съм в град, където при 56,000 има само една банка: ДСК, която даваше нисколихвени кредити и в предприятията работеше взаимно-спомагателна каса (без никакви лихви), и ЧСИ не изхвърляха хората на улиците за неизплатени кредити на банковите мошеници.
Щях да съм в град без бързи кредити.Щях да съм в град с прекрасно поддържан парк „Пеньо Пенев“, с младежки серенади с китари по нощите там, със запазен парк Вапцаров, с работещо лятно кино като античен амфитеатър там, с ресторант „Простор“ (Севастопол), с езера, пълни с вода, лилии, и водоплаващи птици.

Щях да съм в град с поне 5-6 кина, работещ театър с местна наша актьорска трупа, с пълна зала на всяко представление.

Щях да съм в град без бездомници, бедни, и зарязани от Бога и държавата хора.

Щях да съм в град, където милицията не се шегува, и след престъплението следваше залавяне, бой, съд, и наказание.

И не смятам, че щеше да ми е зле.
Кое не е така?

Пламен Пасков

Атаката на Народното събрание започва от протестите срещу тогавашното правителство на БСП с премиер Жан Виденов


На 10 януари 1997 г. България е на ръба на гражданска война. Хиляди щурмуват парламента, чупят и палят, а депутати се барикадират. Стига се до сблъсъци с ранени, се припомня в материал, публикуван от Дир. бг.

Всичко започва с протести срещу тогавашното правителство на БСП с премиер Жан Виденов. Хората в много градове се надигат и блокират пътища, а студенти правят живи вериги покрай парламента, защото годишната инфлация е 310,8% и обезценява парите им – левът се срива, заплатата става 5 долара, а магазините са празни.

19 банки фалират, а с тях се стопяват дълговете на кредитните милионери и спестяванията на стотици хиляди българи.

На 21 декември 1996 г. се провежда извънреден 42-ри конгрес на БСП. На него Виденов обявява, че подава оставка като министър-председател. Оттегля се и като лидер на партията, като на негово място е избран Георги Първанов.

Седмица по-късно парламентът гласува на извънредно заседание оставката на правителството. От БСП настояват да съставят нов кабинет в рамките на същия парламент, но опозицията – СДС, категорично не е съгласна.

На 8 януари 1997 г. парламентарната група на социалистите номинира за премиер в оставащия двегодишен мандат Николай Добрев, който тогава е вътрешен министър в оставка.

Два дни по-късно – на историческия 10-и, обаче президентът д-р Желю Желев отказва да даде мандат за съставяне на кабинет на БСП, макар че е задължен по Конституция. Желев се мотивира с това, че неговият мандат изтича на 22 януари и оставя решението на новоизбрания държавен глава – Петър Стоянов.

Опозицията обявява начало на национална политическа стачка, призовава към гражданско неподчинение и организира протестно шествие срещу парламента.Така, часове по-късно, сградата е обградена от демонстранти. Твърди се, че са около 8000 души. Част от тях започват да чупят прозорци с камъни и дръжки от знамена, щурмуват и задната врата на парламента. Някои успяват да проникнат във фоайето и в няколко стаи, трошат и палят мебели. Тогава атакуват и униформени с полицейски палки, а входът е барикадиран отвътре.

Навън обаче се стига до кървави сблъсъци – десетки са ранени, след като полицията и Вътрешни войски се намесват със сила. Участници в събитията твърдят, че униформени са докарани с автобуси и са били протестиращи дори в страничните улички. Сред пострадалите са и политици – депутатът Филип Димитров се озовава в “Пирогов” с разбита глава (вижте във видеото архивни кадри на БНТ от щурма и какво казва Иван Костов).

След като напрежението нараства, в парламента идва вътрешният министър. Лично тогавашният шеф на СДВР ген. Красимир Петров предпазва Добрев с щит от тълпата(вижте какво точно се случва по-надолу – б.р.). Той и представители на парламентарните групи се събират в кабинета на председателя на акад. Благовест Сендов, за да обсъдят ситуацията.

Около час преди щурма идва и Петър Стоянов, който който още не е положил клетва. По това време Желев е на посещение във Франция.



“Тук съм, защото мисля, че хората имат право да протестират. Те няма какво да ядат и животът им е скотски”, заявява Стоянов преди да се срещне с Добрев и лидера на СДС Иван Костов.

В същото време група червени депутати сядат на стълбите и запяват: “Къде си, вярна ти любов народна”. Сред тях е Клара Маринова, която тогава е говорител на БСП.

“Моя беше идеята да запеем. Вбесих се, че всички депутати се панираха и изпокриха в миши дупки”, разказва по-късно друг участник – Добромир Задгорски.

В крайна сметка тази вечер демонстрантите са разпръснати със сила. Но протестите не стихват. Така, на 4 февруари 1997 г., БСП връща мандата за съставяне на правителство. Политическите сили подписват споразумение за запазване на социалния мир и провеждане на предсрочни парламентарни избори на 19 април 1997 г. Те се спечелени убедително – с 52% и 137 депутатски места, от Обединените демократични сили (СДС, Демократична партия, БЗНС, БСДП), и Иван Костов става премиер.

Дотогава обаче е назначено служебно правителство с премиер Стефан Софиянски. То веднага започва промени, макар и на ръба на правомощията си – обявява въвеждането на валутен борд, изпраща до Брюксел молбата на България за членство в НАТО и възстановява сътрудничеството с МВФ.

Признанията на Стоянов и Премянов

Все още в разгара на протестите, в края на януари, Петър Стоянов връчва мандат за съставяне на правителство на социалистите. До втори техен кабинет обаче така и не се стига. Години по-късно той разказва какво точно се е случило:

“Връчих указ за съставяне на правителство на БСП за седмица. Няколко пъти ги подканих да се откажат. Страхувах се, че ако БСП състави второ правителство, ще има гражданска война и НАТО и ЕС щяха да са твърде далеч. Като дойдоха Добрев и Първанов с папката, трябваше да я взема и да я внеса в Народното събрание, както е по Конституция. И тогава със 125 депутати щеше да има второ правителство на БСП. Върнах папката и се движех по ръба на конституционните правомощия. Те си тръгнаха и ми казаха, че вървя срещу Конституцията.

След това ми дойде наум да свикам Консултативен съвет по национална сигурност в два и половина следобед. Мислех, че политическите сили ще се солидаризират и БСП ще се откажат от мандата. Свиках съвета, защото в папката нямаше отказ. Казах на БСП, че след като искат мандат, трябва да излязат през главния вход на “Дондуков” 2. След това всички се изказаха БСП да върне мандата. Чак тогава Добрев, Първанов и Виденов се отказаха от мандата”.Красимир Премянов, който в онези времена е председател на парламентарната група на левицата, разкрива, че още на Коледа 1996 г. Желев е щял да връчи мандат на БСП за правителство, но Първанов отказал.

“Много се закъсня с мандата. Държавният глава ни покани на консултации като най-голяма парламентарна група. Той ни заяви, че може много бързо да връчи мандат, но новият тогава лидер поиска отсрочка. Мотивира се, че няма готовност. Аз бях съгласен, но Първанов отказа. Ако беше приел, може би щеше да има за кратко друг кабинет на БСП. Политическата инициатива щеше да е в наши ръце, а не при СДС. Желев заяви, че може да връчи мандат до края на годината, след това вече трябвало да се чака президентът Петър Стоянов да встъпи в длъжност”, казва Премянов – пряк участник в събитията.

Според него при това положение е нямало да се стигне до щурма на парламента, който, по думите му – не е бил спонтанен.Години след събитията фотографът от вестник “24 часа” Николай Литов разказа любопитен факт, довел до развръзката на 10 януари:

“От ранни зори съм в парламента, чиято работа съм акредитиран да отразявам. По някое време обаче реших да изляза пред сградата, за да снимам протестиращите, чиито виковете ставаха все по-яростни, а предметите, които хвърчаха към сградата – все повече. Към 14 ч тръгнах към редакцията, за да предавам снимките си. Чаках тролея на спирката на Ректората в посока Орлов мост. Лично шефът на СДВР Красимир Петров се включва в опазването на министъра от протестиращите.

В този момент видях джипа на вътрешния министър Николай Добрев. В момента, в който вдигнах фотоапарата, пред джипа изскочи мъж. Той се хвърли върху колата, без да знае чия е и кой е вътре, явно гледаше само да попадне в кадър.

Тъй като шофьорът не очакваше подобно нападение, докато успее да реагира и натисне спирачки, мъжът вече беше под колелата. Джипът закова на място и от него изскочи охраната. Секунди след това от задната врата се показа и самият Добрев. Охраната поведе вътрешния министър в посока парламента, а шофьорът остана да се разправя с “нападателя”.

Добрев тръгна към Народното събрание пред градинката на “Св. Кл. Охридски”, а аз хукнах след него. В момента, в който протестиращите го разпознаха, тълпата се нахвърли отгоре му. Бяха извикани полицаи като подкрепление, които направиха жив щит около министъра. Бяха отворени металните заграждения около парламента, за да мине той, но тълпата се възползва от пробойната в охраната и нахлу към сградата. Под чадъра на щитовете на полицаите Добрев бе спасен от обстрела на протестиращите. А срещу него хвърчаха дори кофи за боклук”.

ВИДЕО:


Източник:zarata.info

Червената армия се ражда точно преди 100 години. Тук припомняме бурната ѝ история, която от самото начало е тясно свързана с една друга страна.“Войниците ли? Те бяха винаги мили”, спомня си фотографът Кристиан Тил, който е отраснал в градчето Еркнер по време на съветската окупация в бившата ГДР.

Близо половин век – от 1945 до изтеглянето на последните части през 1994 година – съветската армия е стационирана в източната част на Германия. Тя е авангардът на съветската империя, насочен срещу капиталистическа Европа. В това иначе сурово време понякога има и ведри моменти. Кристиан Тил си спомня как руските войници миели танковете си в близкото езеро. “Припадахме от смях, защото носеха не чорапи, а партенки”, разказва той.

“Ние бяхме дивеч за руснаците”

Тази сравнително ведра атмосфера се установява едва в по-късните години на съветското присъствие. В началото е друго – мрачно, зловещо, брутално.

През 1945 година, когато нацистка Германия току-що е загубила Втората световна война, германците изпитват най-вече едно: страх от съветските войници. Ужасяващи истории се разказват за тях: че малтретират жестоко жени и деца, че са мръсни и брутални. “Тръпки ме побиваха от ужасите, които разправяха за тях. Някои хора дори посягаха на живота си от страх”, спомня си Илзе Ереке, която по онова време е била на 11 години.

Съветските войници бързо дават да се разбере кой командва в страната: на 1 май 1945 превземат Райхстага и издигат там съветския флаг. Моментът е запечатан от руския фотограф Евгений Халдей и макар до ден-днешен да се спори доколко автентична е тази снимка, тя се превръща в икона на фотографията.В първите години на съветската окупация се ширят беззаконие и насилие, насочено най-вече срещу жените. “Бяхме дивеч за руснаците”, спомня си берлинчанката Ева Шлип за първите дни след окупацията на Берлин. “Изнасилванията, разстрелите, плячкосването и тази безгранична омраза към германците, които бяха причинили толкова много страдания на руския народ – всичко това превръщаше живота ни в ад”, споделя тя. И до днес не е ясно колко жени са били подложени на насилие в първите месеци след окупацията – някои източници говорят за 200 хиляди, според други оценки жертвите са към 2 милиона.

Раждането на Червената армия

Създаването на Червената армия е не на последно място резултат от унизителното поражение, което Германия нанася на Русия в Първата световна война. През 1917 година германската армия завладява обширни части от разпадащата се руска империя. През декември същата година в Брест-Литовск, на 180 километра от Варшава, представители на двете държави водят преговори за мир. “Историческите обстоятелства създадоха ситуация, при която представители на най-революционния режим в историята на човечеството трябваше да седнат на една маса с дипломатическите представители на най-реакционната каста сред всички управляващи класи”, пише навремето Лев Троцки, който само няколко месеца по-късно основава Червената армия.

Условията на мирния договор, продиктувани на руснаците от тази “реакционна каста”, са повече от унизителни. Формиращият се Съветски съюз е принуден да отстъпи на Германия обширни части от територията си – поражение, което руснаците никога повече не искат да изживяват. Затова още през януари 1918 Троцки започва да изгражда Червената армия, като набира и офицери от разпадналата се царска армия. Години по-късно, през 1934-та, Троцки обобщава резултата така: “Процентът на неграмотните сред войниците непрестанно намалява. (…) Миналата година само в Москва 50 000 работници бяха отличени като снайперисти”. Думи, с които Троцки намеква, че армията е много повече от военна организация. Тя е школа на нацията и двигател на прогреса.

Голямата чистка

Сталин обаче разглежда армията като потенциална заплаха за собствената си власт. По онова време той отдавна е решил в своя полза битката си срещу “бащата” на Червената армия – още през 1928/29 година Троцки е принуден да емигрира. Сталин смята за опасни и всички онези войници и офицери, които навремето са служили в царската армия. Още повече, че много от тях изобщо даже не са горещи привърженици на комунистическата идеология. Така Сталин започва голямата чистка: от 1937 нататък близо 35 000 офицери са отстранени от длъжност, като над половината от тях са изпратени в лагери.След Втората световна война съветската армия става най-многочислената в целия свят. Тя включва 170 пехотни, 35 танкови и 58 артилерийски дивизии, а общият брой на войниците възлиза на около 4,5 милиона. Многократно повече са запасните войници – към 30 милиона.

През 1994 година, когато се изтеглят от Източна Германия, съветските войски оставят след себе си около 1 500 военни бази. Близо половин милион войници се завръщат в родината си, а заедно с тях се изтеглят 4 300 танка, 100 000 превозни средства, 3 600 оръдия и 180 ракетни системи. Германия, която по това време е вече обединена, поема част от разходите по изтеглянето на съветските части – страната заплаща цели 7,5 милиарда марки, което се равнява на близо 4 милиарда евро.

Източник: Дойче Веле

Годината е 1986-а. След тригодишен снимачен период и много перипетии по Българската национална телевизия тръгва сериалът „Васко да Гама от село Рупча“.

Героите в сериала са Васко, Женя, Фори и техните съученици от 7-ми „Б” на варненско училище.
А спомняте ли си, че Васко и Женя все се състезаваха с Фори за сърцето на Тинчето.

Тинчето е единствената роля на тогавашната тийнейджърка Ирена Минкова, но какво се случва с нея след филма така и не успяхме да разберем.

Въпросът ни към Вас, нашите читатели е, знаете ли къде е днес Ирена Минкова, с какво се занимава и въобще как протича животът й 30 години след сериала?

С черния си матов лак и сребристата ламперия този автомобил привлича погледите и днес. Той олицетворява представата за лукс от 60-те години на миналия век. „Чайка“ – любимата кола на Никита Хрушчов – е била създадена за нуждите най-вече на висшите представители на съветската номенклатура. Те бяха мечта за мнозина през социализма, за тях се чакаше ред или се пускаха връзки. И днес мнозина си спомнят с умиление за тях – колите съветско производство, пише „Дойче Веле“.

ВАЗ 2101 „Жигули“ е първият автомобил, произведен във Волжките автомобилни заводи. За прототип е използван италианският „Фиат“ 124. ВАЗ 2101 е негово лицензирано копие, което бързо печели слава в СССР и в страните от Източния блок и се превръща в символ на съветското автомобилостроене. Нито един друг модел на ВАЗ не е произведен в по-голям тираж от „Лада“ 2101. В Съветския съюз притежаването на личен автомобил дълго време беше непостижим лукс. През 1965 г. годишното производство достигна 200 хил. бройки. За сравнение: през същата година в Западна Германия са били произведени над 3 милиона автомобила, или 15 пъти повече, отколкото в СССР. Затова съветските граждани трябваше да чакат години за кола, пък и да имат много добри връзки.

За разлика от ВАЗ 2101, „Победа“ не е копие на западен автомобил. „Победата“ е изцяло съветска разработка и гордо носи името на великата победа на СССР във Втората световна война. За прототип на мотоциклетите, произведени в Ирбитския мотоциклетен завод (ИМЗ), е използван един западен модел, вдъхновил също така и производителите на „Харли Дейвидсън“. На съвместни учения с Вермахта преди началото на Втората световна война Червената армия открива качествата на германския BMW-R-71. Как обаче конструктивните планове са стигнали до Съветския съюз, остава тайна и до днес. За образец на този автомобил е послужил „Опел Кадет“. Първият вариант се произвежда до 1955 г. и се води „Москвич“ 400. Десет години по-късно третото поколение на клонинга на „Кадет“ – моделът 408 – придобива нова физиономия. Около 40% от годишното производство на „Москвич“ се изнася в чужбина, като половината от този износ е предназначен за Запада. Москвичи известно време се сглобяват и в България.

Наричат ГАЗ-21 „Волга“ „мерцедеса на Изтока“. Навремето можеха да си го позволят само представителите на висшата номенклатура. Първият човек, летял в Космоса – Юрий Гагарин, – също го придобива. За особени заслуги тогавашното съветско ръководство му подарява една черна волга със салон в небесносиньо. „Запорожец“ 965 се славеше като най-евтиния автомобил в целия Източен блок. Той е произвеждан серийно от 1960 до 1994 г. в Запорожките автомобилни заводи ЗАЗ (днешна Южна Украйна). От 1967-а колата, наричана в България саркастично „сапунерка“, се изнася и в тогавашната ГДР под съкратеното название „Запорож“ или „Запо“.


Нали ти казах да ядем у кака. Колкото пъти сме опитвали, знаеш, че никога не сме успявали да се нахраним като хората по пътя. Сега ти се разправяй с децата! Жената, явно ядосана, се обръща и тръгва към едно бяло жигули с пловдивска регистрация. Мъжът остава внимателно да изучава доста съблазнително меню зад покритите с решетки прозорци на заведението. Около него подскачат две деца със съвсем не неочаквани за възрастта им желания:

„Татко, искам сладолед!“, „Татко, кога ще ядем?“ След малко той ги хваща за ръка и с доста по-оптимистичен вид от майка им ги повежда към колата, опитвайки се да утеши и себе си:

„По-рано тук работеха без прекъсване… Сега ще спрем на първото следващо място, там сигурно ще е отворено. Или може би е по-добре да се върнем до мотела на магистралата за Пловдив…“

Това се случи на 26 април в 17 часа и 20 минути пред вратата на крайпътното заведение по шосето София-Бургас веднага след околовръстния път. В София то е известно, не знам защо. под името „При китаеца“. И е място, където човек може да се нахрани вкусно и бързо. Така че не напразно този баща беше решил, прибирайки се от София, да предложи на семейството си нещо по-различно в края на седмичната почивка. Тук той не беше успял просто поради липса на достатъчно информация. Работното време е от 12 до 15 и от 19 до 23 часа, а почивният ден е понеделник. Така че що се отнася до спазването на работното време, всичко бе наред.

Друг е въпросът какво трябва да бъде работното време на заведенията за обществено хранене през почивните дни и с кого трябва да е съобразено — с нуждите на клиентите или с удобството на работещите в тях. Целта на нашето пътуване в този неделен ден бе доста по-различна от тази на десетките хиляди хора, които с автомобилите си се прибираха от различни места в края на двудневната си седмична почивка. За нас, от редакцията на „Отечество“, пътуването бе работа. Бяхме решили да проверим дали скептицизмът на толкова много хора относно възможността в почивните дни да разнообразят пътуването си и да се нахранят и починат някъде по пътя има основание.

Идеята за тази проверка дойде от едно пътуване от София до Банско на 5 април, когато между 9,30 и 12 часа по целия около 150-километров път нямаше нито едно отворено заведение освен ресторант „Предела“. Смятайки, че това е някаква нещастна случайност, направих си труда в още един неделен ден да пропътувам разстоянието от Банско до София. Този път следобед. И с по-голям късмет. От всичките единадесет заведения по пътя работеха три — ресторантът на Предела, една бира-скара в Мурсалево и ханчето „Бялата чешма“. И така сега продължаваме по подбалканския път, към Бургас. Следващата спирка е ресторантът в Саранци. Той явно работи, защото още на няколкостотин метра преди площада, където се намира, се чува музика, която обикновено свързваме с многолюдна сватба.

Това не ни учудва, тъй като вече сме свикнали в съботни и неделни дни повечето ресторанти и в големи, и в малки градове да са заети с такива „мероприятия“. 17.40, Долно Камарци. Ресторантът явно е затворен поне от половин час. 18.00, ханче „Мирково“. Тук картината е доста по-различна. Работи не само ханчето, но и отделен пункт за продажба на сладолед и едно кафене, в което се предлагат кафе, сокове, закуски. Самото ханче е без почивен ден и работи непрекъснато от 8 до 22 часа. Кафенето почива понеделник и вторник, работното му време е от 9 до 13 и от 14 до 18.30 часа. Пунктът за сладолед също работи целодневно, а почивният му ден е четвъртък. Комплексът се стопанисва от РПК „Пчела“ в с. Мирково, Софийски окръг. Тук и настроението е по-различно от това на семейството с бялото жигули, пловдивска регистрация. Доволни са и децата, и майките им, в известно отношение сигурно и бащите… Макар че последните все пак може би са малко притеснени от цените, но, така или иначе, в почивните дни това е нещо, на която човек не обръща голямо внимание. Ханче „Водопада“ — работи. Намираме го почти празно.

Ала веднага излизаме и ние — не ни се предлага почти нищо. Ханче „Бяла река“, преди Калофер — луксозно, с топли питки, с добре познатата скара и с пито едно свободно място. 19.50, бира-скара на разклона за Търничане — затворено. Бира-скара на разклона за Павел баня — затворено. Бирария на разклона за Горно Сахране — затворено. Веднага след това къмпинг с бира- скара — отворено. И нищо за ядене. Ресторант на разклона за Шипка — работи, но няма места, около десетина души чакат пред вратата й. 20.20, кафе закуска след Казанлък — затворено. 20.45, ресторант „Твърдица“ на 156 километра от Бургас – затворено. 21.00, ханче преди Сливен — затворено. 21.10, ханче на разклона за Глушник — работи, но всичко е свършило. Ресторант „Петолъчката“ — отворено. Но отново няма места. 21.50, Айтос, РПК „Наркооп“ — затворено.., И така към 22.30 часа стигаме в Бургас, където по това време човек няма къде да се нахрани. Равносметката е проста. По целия почти 400-километров път в неделния ден можеш да отседнеш само на три места — ханче „Мирково“, ханче „Бяла река“ и ресторант „Петолъч-ката“. Разбира се — ако си готов да почакаш, докато се освободи маса. И ако си готов да заплатиш цени за категория „екстра“.

А самите заведения, по всички показатели, са доста далеч от изискванията за тази категория (известно изключение прави само ханче „Бяла река“). Да видим менюто на ханче „Мирково“. Всъщност, както навсякъде, и тук може да получиш листа с менюто само ако си настойчив и търпелив. Но тъй като ние пътуваме по работа, сме и търпеливи, и настоятелни. И имаме успех… Лист-менюто предлага три вида супи, четири вида салати, четири вида скара, пет вида аламинути, студени закуски. Сервитьорът обаче предлага единствено филе на тиган с гъби и сос и карначета. Трябва, разбира се, да отчетем стремежа на персонала към все по-голямо разнообразие, тъй като филето на тиган с гъби и сос го няма в менюто — което предполага и нови затруднения за същия персонал при определяне на цената. Сервитьорите ги преодоляват бързо, като при това подхождат творчески. На нашата маса за същото филе цената беше различна от тази, която бе поискана на съседната. Тук няма да се спирам на такива подробности като тази, че в цялото „екстра“ заведение никъде нямаше салфетки, че пържените картофи от гарнитурата бяха заменени с неколкодневка картофена салата (общо взето, гарнитурата, изглежда, се приготовлява в един ден за цялата седмица), че състоянието на тоалетните е ужасно и т. н. Иначе месото беше съвсем прясно и хлябът много вкусен. Далеч съм от мисълта, че крайпътните заведения са единствената част от сферата на услугите, която има своите проблеми. Може би точно обратното.

Всички недостатъци на pecторантите в градовете — и работното време, и обслужването, и бедното, еднообразно меню, и странностите при определяне на категорията на заведенията, а оттам и пълното несъответствие между обслужване и цени са пренесени и, бих казал, са се изострили в крайпътните заведения. Проблемът по-скоро е в това, че докато в града човек може да обиколи на обед или вечер няколко места и накрая, малко тъжен и ядосан, да се прибере вкъщи, то на пътя той е напълно зависим от не често срещаните, но затова пък не особено уютни и с не най-ласкав персонал крайпътни гостилници, ханчета и др. Това, което явно са забравили ръководителите на различните организации, които ги стопанисват, е, че тези „спирки“ са създадени не за да носят максимална печалба при минимални усилия, а да помагат на хората да се чувствуват по-добре и по-сигурни в почивните дни, за да могат след това и да работят по-добре. И още нещо, което мисля, че е валидно за цялата сфера на услугите: много често там забравят, че трябва да работят тогава, когато другите почиват, така както леярят, лекарят, ватманът, журналистът, шофьорът, директорът са на своите работни места, когато пък те почиват. А ние, клиентите, от своя страна не трябва да забравяме, че и от нас зависи заведенията да са уютни и чисти, а персоналът приветлив и учтив.

Сп. „Отечество“, 1988 г.

Когато си роден в края на осемдесетте или началото на деветдесетте, помниш неща от ранните си години, които вече не се случват на децата в свестни семейства.
Епохите се менят и понякога всичко изглежда, сякаш изпадаш от някаква паралелна действителност, случила се преди има-няма 30 години, за която никой не говори по една или друга причина.
И все пак ние бяхме там, играехме волейбол на улицата, където моторно превозно средство минаваше веднъж на 15 минути с шофьор, търпеливо изчакващ да отместим мрежата, за да продължи по пътя си.Возехме се в колички за дърва и въглища, бутани от смущаващо ухилен приятел по тротоара, а някои от нас общуваха отблизо с почти екзотични животни, които после биваха убивани по особено жесток и показен начин малко преди Коледа…

Ето 8 неща от нашето детство, които сега често звучат, меко казано, смущаващо:

Излизане от къщи без телефон, цел и придружител

Понякога и без предупреждение.

ПРОСТО СТАВАШ СУТРИН ПРЕЗ ЛЯТОТО И ОТИВАШ ДА ИГРАЕШ СЪС СЪСЕДЧЕТО НЯКЪДЕ ТАМ – НАВЪН.
За целта първо се проверява дали човекът си е вкъщи посредством звънене на входната му врата и любезен разговор с баба му, която винаги е сигурна, че именно ТИ ще научиш внучето ѝ на наркотици и лоши неща в този живот, нищо че си в четвърти клас и за наркотици и лоши неща си чувал само от баба си.

Евентуално хвърляш дребни на вид камъни по прозорец, ако другарчето живее в ниското и стаята му е разпознаваема отвън.

Не го ли завариш у дома, тръгваш да го издирваш из квартала. Друг начин за среща няма. По някое време неочаквано се стъмва и в най-добрия случай близък роднина ти крещи с всичка сила от балкона да се прибираш да ядеш ВЕДНАГА, „защото иначе не знам“, а в най-лошия те търси да те бие.

Ползване на прашки, фунийки, бой с пръчки, кеч

Значи, във фунийките по-отворените слагаха иглички. Става дума за хартиени фунийки, които се изстрелват през метална тръба чрез духане срещу даден обект. Идеята е уж да стреляш по неодушевени предмети и статични мишени, но масово дечицата на 90-те таргетираха дребни животни, защо не и досадни лели.

Хулиганчета.

За да се запази вселенският баланс, се намираха и добри деца, които да стрелят по тях в съпричастност с дребните животни. Без иглички. Нали сме добри…

В този ред на мисли веднъж с братовчедките и компания решихме да играем на „замерванка с павета“. Не знам на кого му хрумна тази брилянтна идея. Наредихме се в две колони по един и почнахме.

Представител на нашия лагер уцели по-малката с паве в главата някъде на петнайсетата секунда от старта. Всичко стана в кръв и рев. Позашемети се, но оцеля. Още има белег.

Това – отделно от кеча и „задушаващите тръшвания“, които се практикуваха на дневна база за купона. По едно време пуснаха дори миришещи листчета с кечисти, помня… Култ!

Катерене по дървета и други височини

Прескачаш разни огради из квартала по цял ден, навлизаш в чужди територии и се катериш по дървета, за да ядеш неузрели плодове, от които после те боли коремът, или просто за да наблюдаваш какво се случва там долу с простосмъртните, без никой да те вижда. Важно е да си във високото.

Веднъж, докато баща ми си работеше нещо из двора, пред нас паркира патрулка и от нея излязоха чичковци, които съобщиха, че взимат брат ми в районното, защото е хванат да се катери по строителния кран до болницата над нас заедно със съседското момче Миленчо. Беше някъде пети клас. Отиде да дава обяснения.

Детски (физически) труд

Друг спомен: събирахме охлюви за пари. Просто наблизо едни хора в един склад изкупваха охлюви и ние им ги събирахме и им ги носехме. Една част, де. Една малка част.

НА ПО-КЪСЕН ЕТАП ОСЪЗНАХ, ЧЕ ГИ УБИВАТ НЯКЪДЕ ТАМ ПО ВЕРИГАТА, И МИ СТАНА ТЪПО. НО СИ БЕШЕ РАБОТА. КАТО ЗА ГОЛЕМИ.
В тази връзка се сещам как веднъж твърде ексцентричната ни преподавателка по изобразително изкуство, светла ѝ памет на жената, в 6 клас ме изпрати до болницата в съседство на училището да проуча работното време на гинеколог Еди-кой си. Снаха ѝ чакаше дете. Беше голямо вълнение, в което всички ученици, щем не щем, бяхме въвлечени. Други деца ходеха да ѝ купуват разни неща от магазина примерно. При нужда. Ей така – между другото, по време на час…

Ядене на каквото ти даде съседката

Или как баба ти понякога пържи картофи в тава, пълна със свинска мас. И пак си си кльощаво дете. Да не е по-лошо от буритото „на мола“? Питам.

Ако живееш или прекарваш летата си в населени места с къщи и градини, то ядеш всичко, което хората са си посадили. Понякога дори да не е за ядене. А и все някой ще те нахрани с нещо. Обикновено с филия с лютеница или с мед и масло. Оферта отвсякъде.

На мен дядо ми беше най-добрият сладкар в Искърското дефиле. Може би и на планетата. Непрекъснато идваха хора да поръчват торти вкъщи, а в работилницата му имаше едно канче с течен шоколад, вечно пълно, от което тайно кусах всеки ден по няколко пъти. Водех при възможност и избрани приятели, особено ако исках да ги впечатля или спечеля на своя страна за определена кауза. Работеше. Вече сладко не ям.

Строене на съоръжения, работене с машини, майсторене на неща

Вкъщи, помня, имахме един пирограф. И въпреки че изобразителното изкуство така и не ми се удаде в тоя живот, обичах да горя дърво с тази машинка и да си правя разни артове за спорта. Бях леко пироман дете. Огън да има.

Пирографът е уред, който се включва в контакта, за да се нагрее една метална пластина до червено, след което започваш да дълбаеш с нея в дърво с цел правене на изкуство. Разбира се, винаги можеш да си изгориш главата от несъобразителност или твърде много вдъхновение.

Иначе по едно време баба ми и дядо ми, с които споделяхме един дом, гледаха зайци. В един момент, разбира се, ги убиваха и от тях оставаха само опашките. С братовчед ми веднъж ги събрахме и погребахме малките пухкави топчета козина около къщата.

ЦЕЛИЯТ ДВОР БЕШЕ В КРЪСТОВЕ ОТ ДЪСКИ, КОИТО САМИ ЗАКОВАВАХМЕ С ПИРОНИ.
Помня как майка ми се прибра от работа и откачи. Помня го ясно.

Возене в кола без столче, въздушни възглавници и други обезопасяващи приспособления

В бяла лада комби човек се вози, стига да успее да затвори вратата. От петия опит. Няма 56 хиляди протекции и системи за сигурно придвижване на деца, но то и трафик няма толкова по улиците.

Скоростите са ниски, а до морето се пътува 8 часа с кола, ако си от Западна България, като се спира по няколко пъти да се яде на капака или да се повръща (тогава – по-често) заради острата миризма на бензин в автомобила и заради завоите. Все пак не си на магистрала. А и децата си повръщат на общо основание, да не забравяме това.

Управляване на немоторни превозни средства без каска и предпазители

Учиш се да караш колело в двора на училището, което все още не посещаваш, и веднага се забиваш в огромен храст, който, разбира се, се оказва шипка или коприва и те прави червен, ранен, подут и ревящ за секунди.

Спускаш се с найлон по улиците, с шейна – ако баща ти има пари за такава и/или на него също му се спуска с шейна.

Помня как в по-горните класове с приятелки редовно се влюбвахме в скейтъри.

Заради едно момче със скейт за първи и последен път влязох в погото на един концерт някъде на „Пиротска“. Големи бяхме вече, в първите класове на гимназията. Изгубих си обувката, след като паднах в мелето. Вдигнаха ме и ме и ме изкараха. Той дори не забеляза.

Ами, така беше. Много други неща също се случиха. Като компреси и разтривки с ракия например при лека настинка. Или пък да вземеш дъвка от земята… Не беше изключено. Пълен скандал.

И все пак станахме хора някак. Каквото и да значи това. Понякога не значи нещо особено, друг път е УАУ. Всичко е в първите седем години, казват…

Източник:goguide.bg

На фона на заливащите ни класации, в които днешните българчета са назад по знания, но много напред по  наднормено тегло и тютюнопушене, вероятно сме прави. Нека си припомним как изглеждаха едни от последните ученици от времената на социализма- випуските от 80-те години на миналия век. Чавдарчета и пионерчета задължително пременени в бели ризи и със съответната синя или червена връзка.




ПОПУЛЯРНИ ПУБЛИКАЦИИ

zonabul.net не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

ПОСЕТИТЕЛИ ГЛЕДАТ