Атентатите от 11 септември 2001 г. са поредица от 4 съгласувани самоубийствени атаки срещу САЩ, извършени на 11 септември 2001 г. в Ню Йорк и Вашингтон.


Сутринта на този ден 19 терористи от ислямската военна групировка „Ал-Кайда“ отвличат 4 пътнически самолета. Похитителите умишлено разбиват 2 от тях във 2-те кули-близнаци на Световния търговски център в Ню Йорк, при което за по-малко от 2 часа кулите се сриват до основи. Терористите разбиват третия самолет в Пентагона – седалището на Министерството на отбраната на САЩ, намиращо се в окръг Арлингтън, Вирджиния. Четвъртият самолет се разбива в открито поле в окръг Съмърсет, Пенсилвания, след като пътниците оказват съпротива, преди самолетът да достигне целта си във Вашингтон. По официална статистика броят на загиналите при атентатите е 2 974 души, без 19-те терористи . Никой от пътниците в отвлечените самолети не оцелява. Основната част от жертвите са цивилни лица от 90 държави. Загиват също така и полицаи, пожарникари и други спасителни работници.



Атентатите са едно от най-мащабните и трагични събития на 21 век, което повлиява силно в политически, психологически и икономически аспект не само САЩ, но и целия свят. Подозренията бързо падат на Ал-Кайда и през 2004 г. лидерът на групировката Осама бин Ладен, който първоначално отрича всякакво участие, поема отговорността за атентатите.. Като мотиви за атентатите Ал-Кайда и Бин Ладен посочват американската подкрепа за Израел, присъствието на американски военни сили в Саудитска Арабия и санкциите срещу Ирак. В отговор на атаките САЩ започват война срещу тероризма и нахлуват в Афганистан, за да свалят от власт талибаните, които прикриват Ал Кайда. Много държави по света засилват мерките за сигурност и въвеждат антитерористично законодателство. През май 2011 г. Бин Ладен е открит и убит.


Разчистването на площадката на Световния търговски център приключва през май 2002 г. Възстановяването на Световния търговски център се оказва сложно, тъй като възникват противоречия относно видът на новите сгради и тяхната конструкция. На 11 септември 2011 г. на мястото на кулите е открит Национален мемориал и музей на 11 септември. Непосредствено до мемориала през 2013 ще бъде завършен Световния търговски център 1 (Кулата на свободата). Пентагонът е възстановен в рамките на една година и до сградата е изграден мемориал през 2008 г. На мястото на катастрофиралия четвърти самолет през 2009 г. започва изграждане на постоянен мемориал


Доживяхме да го надживеем. Видяхме церемонията по погребението му и се сепнахме от многохилядното множество, което го изпрати в последния му път. Само че никой не се радваше. Мнозина се подчиниха на латинската сентенция „За мъртвите или хубаво, или нищо!” 

Но повечето хора вече бяха раздвоени какво да мислят за човека, ръководил държавата 33 години. Защото преходът към демокрация беше отдавна опорочен и за девет години се разделихме с илюзиите, разделихме се на бедни и богати. Огромното мнозинство падна на дъното. Народът с носталгия си спомняше, че при Бай Тошо всички бяхме средна класа: Имахме работа и ни плащаха не много, но редовно; Нямаше демографска криза, семейството беше ценност и всяко раждаше и отглеждаше поне по две деца. Всяка година ходехме на море. През трудовия си живот всеки успяваше да си купи жилище и една лека кола.

Когато Тодор Живков умря, народът вече изпитваше носталгия за времето, когато той ни е ръководил. И си задаваше гадния за нашите политици въпрос: „Защо в България преходът към пазарна икономика всъщност срина икономиката ни, докато в бившите соцстрани – Полша, Унгария, Чехия, Словакия и в Прибалтика - това не се случи?” Наистина защо? Защото преди доста години едно вестникарско заглавие обобщи всичко накратко: „България има политици, но няма държавници!” А Тодор Живков беше държавник – малко по селски простоват и недодялан, но по селяшки хитър и пресметлив, който играеше сложна игра, в която залогът беше какво ще откъсне от СССР за България. Той си отиде със закърпени чорапи, без да отмъкне от държавата и един лев извън заплатата, далеч по-беден, отколкото нароилото се сетне котило от политици.

А всъщност кой ни ръководеше през годините на прехода? Откъде изникнаха аматьорите и артистите, които запълниха целия политически спектър вляво и вдясно, след като дотогава имахме само една дузина дисиденти и то не дисиденти в същинския смисъл на думата? Къде отидоха после героите на прехода – онази блестяща плеяда хитреци, мошеници, негодници и престъпници - след като осребриха демократичните си възгледи? Повечето вече са солидни бизнесмени, но и тези, които са във властта, са замесени от същото тесто. И всички изпадат в ужас при мисълта, че могат да ги попитат как спечелиха първия си милион.

През полическия ни небосклон се изредиха всички цветова на дъгата – червени, сини, зелени, оранжеви, жълти – всички допринесоха мечтата за по-свободен и демократичен свят да се превърне в дрипа. Ще бъде далеч по-правилно политическите ни партии да бъдат пререгистрирани като търговски дружества, в които контролния пакет от акции се държи от техните ръководства и приятелско-роднинските им кръгове, а най-висок дивидент раздават управляващите партии.

В България никога не е имало сериозна опозиция против Тодор Живков и срещу неговия почти едноличен режим, псевдодемократичен и обвит в кадифе. Струва си да си припомним, че София никога не стана Берлин-1953, нито Будапеща-1956, нито пък Прага-1968. Нямахме и полската „Солидарност”. Като се изключи тесен кръг социалдемократи и земеделци, кои бяха решителни противници на режима? Колцина от новопръкналите се демократи преди това участваха в „Екогласност” и в Комитета за Русе?

Всеки народ си заслужава управниците. Българският народ си заслужаваше Тодор Живков.

Професор Светослав Овчаров подготвя документален филм „Човека и народа” за Тодор Живков, който трябва да е готов за неговата 100-годишнина. Какъв щрих ще прибави времето през тази предстояща година? Достатъчно ли е то обаче да оценим отстрани и безпристрастно държавническата дейност на Тодор Живков? В Пантеона в Париж полагат тлените останки на заслужилите французи едва сто години след смъртта им.

Ганчо Каменарски, БЛИЦ


Ще познаете ли актьорите повече от 20 години след началото на сериала?

„Спешно отделение“ е американски медицински сериал, създаден от писателя сценарист Майкъл Крайтън. Продукцията проследява събитията в спешното отделение на измислена окръжна болница в Община Куук, Чикаго. Сериалът се излъчва по телевизия NBC в продължение на 15 сезона и е носител на наградите "Еми" и "Златен глобус".






Той бе изключителна за времето си продукция, която ни позволи да станем част от историите както на пациентите, така и на лекарския екип.

Сигурни сме, че си спомняте някои от сцените, но ще познаете ли актьорите след толкова години?  

Аптека от едноименната верига на лидерът на партия „Воля“ Веселин Марешки бе атакувана със спрей от протестиращите. Късно вечерта в събота срещу неделя витрината на аптека „Марешки“ в софийския квартал „Редута“ бе „разкрасена“ със стряскащ предупредителен надпис: „Не купувай! Той продаде България!“.Ръката, написала с червен спрей призива върху витрината, засега остава неизвестна.

Веселин Марешки си навлече гнева на протестиращите срещу правителството, след като подписа проекта за нова конституция, подготвен от ГЕРБ, макар преди това да бе обявил, че той и депутатите от „Воля“ няма да го направят.

Впоследствие Марешки призна в телевизионно интервю, че не е чел проекта за конституция и че е променил решението си, тъй като неговите избиратели го убедили, че така е редно. Някои обаче заподозряха, че варненският бизнесмен е спечелен срещу подписани 20-годишни концесионни договори за плажовете „Кабакум – Север 2“ и „Кабакум“, които ще се стопанисват съответно от майка му Веска и от приближения му Антон Дончев.

Аптеките на Веселин Марешки оперират на българският пазар от 1991 г., а към днешна дата общия им брой в цяла България е 301./Брадва.бг/


Васил Илиев прохожда в бизнеса с няколко дискотеки по Южното Черноморие. През 1992 г. регистрира ВИС с капитал от 50 000 лв. Дребни акционери във ВИС-1 са Пенчо Младенов, Антон Боянов и Веселин Йотов.

Истинският възход за ВИС става по време на Югоембаргото. Милиарди стари левове печелят борците от нарушаването на ембаргото и транспортирането на гориво за Сърбия. След този период, преименуваната компания вече ВИС-2 („Вярност Инвестиции Сигурност“) се ориентират към туристическия бизнес, зърното, транспорта и други легални отрасли като в същото време рекетът, кражбите на коли и изнудванията не спират. През 1994 г. има повече от 150 фирми свързани с ВИС. Персоналът на групировката надминава 4000 души. ВИС са и монополисти в застрахователния бизнес.

През 1994 г. е отнет лицензът на ВИС-1, но по-късно е преименувана на ВИС-2 и продължава своите функции. Заслуга за преименуването има Пантю Пантев (Поли Пантев), който преминава в лагера на СИК и е убит на Аруба през 2001 г.

На 24 април 1994 г. Георги Илиев и Мая Пенелова се женят в софийската ритуална зала „Триадица“, а тържеството е проведено в „Мираж“, където година по-късно е убит братът на Георги – Васил Илиев. Кумове на сватбата са видният висаджия и близък приятел на Илиев Румен Маринов-Нарциса и неговата съпруга Биана Антонова-Биби. Сватбата на Георги и Мая е изключително интересно и важно събитие, тъй като тя събира на едно място всички видни фигури на българския подземен живот по това време. Гости на сватбата са Филип Найденов-Фатик, Младен Михалев-Маджо, Димитър Димитров-Маймуняка, Злати Златев-Златистия, Милчо Бонев-Бай Миле, Боян Петракиев-Барона, Гриша Ганчев, Николай Цветин и много други.

На 25 април 1995 г. на път за ресторант „Мираж“, при покушение е убит лидерът на ВИС Васил Илиев. След смъртта на брат си, Георги Илиев отказва да оглави застрахователната компания ВИС. В едно интервю от 1995 г. казва: „Бяхме борци, вече сме бизнесмени“. Интервюто е взето от криминалния журналист Надя Чолакова 40 дни след смъртта на брат му Васил. В крайна сметка, той се съгласява да оглави групировката.

Групировката променя името си на „ВАИ Холдинг“ („Васил Андреев Илиев“ Холдинг), но запазва основните си дейности в туризма, хотелиерството и т.н. Според специален доклад на МВР от октомври 1995 г. „ВИС-2“ е притежавала тогава имущество за 5 млрд. лв., голяма част от които придобито чрез сделки с неизяснена законност.

След падането на правителството на Жан Виденов „ВИС—2“, една от групировките най-явно асоциирани с криминализирането на българската икономика, бързо се трансформира във „ВАИ Холдинг“ като нейното ръководство започва да търси начини за узаконяване на натрупаните капитали. Холдингът има участие в професионалния бокс, ресторантьорство, сладкарници, хотели, хранителна промишленост, магазини. Според производители и контролни органи „ВАИ Холдинг“ има трайно място на стоковите тържища и по пазарите.

Холдингът има сериозен дял в производство и продажбата на спиртни напитки, както и на търговията с цигари. Те имат дял в търговия с произведения на изкуството и с колекционерство. Притежават собствени магазини в чужбина. Участват активно и в предлагането на таксиметрови услуги и предимно в централизирането им. Трайно е тяхното място и в търговията с цветни метали. Групировките участват и в приватизацията, като купуват предимно хотели, предприятия от текстилната и хранителната промишленост.

През 1995 г. е убит президентът на ВИС Васил Илиев.

През 2002 г. при бомбен атентат загива Димитър Димитров-Маймуняка. Същата година е убит Валентин Подмолов (Вальо Подмола), човек на Митьо Очите. През 2003 г. умират още Филип Найденов (Фатик), убит от неизвестни килъри на 19 август на път за хотел „Хилтън“ в София и Румен Маринов (Нарциса), кум и бизнеспартньор на Илиев, убит от убийци пред блока си в кв. Хладилника. За убийството на Нарциса полицията подозира намеса на други фигури от ВАИ Холдинг като Мето Илиенски, който изчезва след погребението на Маринов и е обявен за мъртъв през 2008 г., а предполагаемите физически извършители на покушението срещу Маринов са ликвидирани няколко месеца след убийството на Маринов.

Същата година на 7 декември 2003 г. в Амстердам е застрелян и Константин „Самоковеца“ Димитров в компанията на Цеци Красимирова.

Георги Илиев също е убит на 25 август 2005 г. от неизвестен снайперист. Полицията обявява Васил Арарски-Райко Кръвта, който е убит месеци след убийството на Илиев, за поръчител на покушението.

След убийството на Главния, през годините от ВАИ Холдинг умират още Иван Тодоров-Доктора, Антон Милтенов-Клюна, Митко Малкия и Десимир Иванов, бивш бодигард на Георги Илиев. През януари 2015 г. в Пловдив е убит Димитър Стоянов-Митьо Лудия, сочен за шеф на пловдивския клон на ВИС и близък съдружник на братята Илиеви.

Използвани са данни от wikipedia.org

Студентските и средношколските бригади по времето на соца днес са обвити в една пресилена романтика в съзнанието на мнозина. Ако се замислите обаче, това си беше форма на експлоатация на младите, трудили се в продължение на месец без заплащане в селското стопанство. И същевременно показваше упадъка на това социалистическо земевладение.

През 70-те, 80-те години в селата беше започнал процес на обезлюдяване и отдръпване на хората от този непривлекателен и нископлатен труд на открито. Масовото преселение към градовете отне работна ръка и чрез бригадите и бригадирите частично се компенсираше нейната липса. Всъщност бригадите обхващаха не само младите, много често и работнически колективи отделяха свои работници за селскостопански бригади по повелята на партията.

Обикновено бригадирите работеха по прибирането на реколтата. Често пъти от селското ТКЗС се определяше един човек, който разпределяше работата и следеше за нейното качество. Бригадирите се хранеха в общи столови, спяха в общи спални помещения, най-често за това бяха пригодени читалищните салони или празните през лятото училищни сгради. Ползваха се общи тоалетни и умивални, на баня се ходеше един път на 10 дни. Храната се приготвяше в стола на стопанството, ако имаше такъв, често в стола на училището, а понякога с камиони я доставяха от близки населени места.

Това е т. нар. романтика на тези бригади. Естествено, те бяха под прякото ръководство на комсомола, някакви комсомолски натегачи със звезди на малко червено пагонче отпред на гърдите. Да не пропуснем полувоенните порядки, вечерните проверки, свалянето на знамето вечер и вдигането му сутрин, разпределението на хората по отряди, вечното съревнование между тях и наградите – обикновено отпуск в близкото градче. Затова и с такова нетърпение се очакваше краят. Днес носталгията към бригадирските дни е пресилена и невярна./Ретро.бг/

Вижте още:Някогашните летни ученически бригади

Михаил Михайлов, София


ПОПУЛЯРНИ ПУБЛИКАЦИИ

zonabul.net не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

ПОСЕТИТЕЛИ ГЛЕДАТ