Looking For Anything Specific?

Честит рожден ден, скъпи другарю Живков!

Доживяхме да го надживеем. Видяхме церемонията по погребението му и се сепнахме от многохилядното множество, което го изпрати в последния му път. Само че никой не се радваше. Мнозина се подчиниха на латинската сентенция „За мъртвите или хубаво, или нищо!” 

Но повечето хора вече бяха раздвоени какво да мислят за човека, ръководил държавата 33 години. Защото преходът към демокрация беше отдавна опорочен и за девет години се разделихме с илюзиите, разделихме се на бедни и богати. Огромното мнозинство падна на дъното. Народът с носталгия си спомняше, че при Бай Тошо всички бяхме средна класа: Имахме работа и ни плащаха не много, но редовно; Нямаше демографска криза, семейството беше ценност и всяко раждаше и отглеждаше поне по две деца. Всяка година ходехме на море. През трудовия си живот всеки успяваше да си купи жилище и една лека кола.

Когато Тодор Живков умря, народът вече изпитваше носталгия за времето, когато той ни е ръководил. И си задаваше гадния за нашите политици въпрос: „Защо в България преходът към пазарна икономика всъщност срина икономиката ни, докато в бившите соцстрани – Полша, Унгария, Чехия, Словакия и в Прибалтика - това не се случи?” Наистина защо? Защото преди доста години едно вестникарско заглавие обобщи всичко накратко: „България има политици, но няма държавници!” А Тодор Живков беше държавник – малко по селски простоват и недодялан, но по селяшки хитър и пресметлив, който играеше сложна игра, в която залогът беше какво ще откъсне от СССР за България. Той си отиде със закърпени чорапи, без да отмъкне от държавата и един лев извън заплатата, далеч по-беден, отколкото нароилото се сетне котило от политици.

А всъщност кой ни ръководеше през годините на прехода? Откъде изникнаха аматьорите и артистите, които запълниха целия политически спектър вляво и вдясно, след като дотогава имахме само една дузина дисиденти и то не дисиденти в същинския смисъл на думата? Къде отидоха после героите на прехода – онази блестяща плеяда хитреци, мошеници, негодници и престъпници - след като осребриха демократичните си възгледи? Повечето вече са солидни бизнесмени, но и тези, които са във властта, са замесени от същото тесто. И всички изпадат в ужас при мисълта, че могат да ги попитат как спечелиха първия си милион.

През полическия ни небосклон се изредиха всички цветова на дъгата – червени, сини, зелени, оранжеви, жълти – всички допринесоха мечтата за по-свободен и демократичен свят да се превърне в дрипа. Ще бъде далеч по-правилно политическите ни партии да бъдат пререгистрирани като търговски дружества, в които контролния пакет от акции се държи от техните ръководства и приятелско-роднинските им кръгове, а най-висок дивидент раздават управляващите партии.

В България никога не е имало сериозна опозиция против Тодор Живков и срещу неговия почти едноличен режим, псевдодемократичен и обвит в кадифе. Струва си да си припомним, че София никога не стана Берлин-1953, нито Будапеща-1956, нито пък Прага-1968. Нямахме и полската „Солидарност”. Като се изключи тесен кръг социалдемократи и земеделци, кои бяха решителни противници на режима? Колцина от новопръкналите се демократи преди това участваха в „Екогласност” и в Комитета за Русе?

Всеки народ си заслужава управниците. Българският народ си заслужаваше Тодор Живков.

Професор Светослав Овчаров подготвя документален филм „Човека и народа” за Тодор Живков, който трябва да е готов за неговата 100-годишнина. Какъв щрих ще прибави времето през тази предстояща година? Достатъчно ли е то обаче да оценим отстрани и безпристрастно държавническата дейност на Тодор Живков? В Пантеона в Париж полагат тлените останки на заслужилите французи едва сто години след смъртта им.

Ганчо Каменарски, БЛИЦ

Полезни съвети👇

Публикуване на коментар

0 Коментари